Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

Защото сега, след като всичко вече свърши, след като примирието бе подписано и мъртвите бяха погребани, той имаше моменти, особено вечер, в които внезапно усещаше страх. Не е способен да изпитва никакви чувства. Когато отвореше вратата на стаята, в която италианските момичета седяха и шиеха шапки, той ги виждаше, чуваше ги: те нижеха на телчета мънистата от паничките; обръщаха коравите калъпи насам-натам; по цялата маса имаше разпръснати пера, пайети, парчета копринен плат, панделки; ножиците тракаха по дървото на масата; но на него нещо му убягваше — не можеше да изпитва никакви чувства. И все пак това тракане на ножиците, тези момичета, които шиеха шапки и се смееха, всичко това му създаваше усещането за закрила, за сигурност; то бе неговото убежище. Но той не можеше да седи там цяла нощ. Имаше моменти, когато рано сутрин се събуждаше. Леглото му падаше; самият той падаше. Ах, къде бяха ножиците, къде бяха запалените лампи и коравите калъпи! Той предложи на Лукреция, най-малката сестра, да се омъжи за него; весела, лекомислена, тя обичаше да разперва своите артистични пръстчета и да казва: „Всичко е тук, в тях.“ Коприна, пера, какво ли не, оживяваше под тях.

— Най-важното е шапката — обясняваше тя, когато двамата излезеха заедно на разходка.

И оглеждаше всяка шапка по пътя им, всяка пелерина, рокля, маниерите на жените. Тази е облечена зле, онази е прекалено натруфена, критикуваше тя, но не злобно, а раздразнено, както художникът би се подразнил от някоя крещящо очевидна, макар и добронамерена фалшификация, после ще се произнесе великодушно, но все така критично, за някое младо момиче, продавачка, облечена с шик въпреки скромните си дрехи, или ще похвали възторжено, с професионално разбиране, някоя французойка, която слиза от каретата си цялата в кожи, коприна и перли.

— Красива работа! — шепнеше тя и ръгаше с лакът Септимъс, и той да погледне.

Но за него красотата бе скрита зад стъкло. Дори вкусните неща (Реция обичаше сладолед, шоколад, сладкиши) не му доставяха удоволствие. Оставяше чашката си върху мраморната масичка. Поглеждаше към хората отвън на улицата; те имаха вид на щастливи, събираха се на групи, крещяха, смееха се, препираха се за глупости. Но за него нищо нямаше вкус, той не можеше да изпитва никакви чувства. В кафенето, сред масите и брътвежа на сервитьорите, го обхващаше ужасяващият страх, че не може да изпитва никакви чувстава.

Можеше да разсъждава, съвсем спокойно, можеше да чете, например Данте („Септимъс, остави книгата“, казваше Реция и нежно затваряше „Ад“), можеше да пресмята харчовете си; мозъкът му работеше отлично; в такъв случай сигурно светът бе виновен, задето не можеше да изпитва никакви чувства.

— Англичаните са толкова мълчаливи — казваше Реция. Но това й харесва, обясняваше тя. Тя уважава англичаните и иска да види Лондон и английските коне, и английските тайори, чувала е от една своя леля, която се омъжила за англичанин и отишла да живее в Сохо, колко чудесни са тамошните магазини.

Възможно е, мислеше си Септимъс, наблюдавайки Англия от прозореца на влака, след като потеглиха от Нюхейвън; възможно е самият свят да е лишен от смисъл.

В кантората го повишиха; назначиха го на доста отговорен пост. Той бе спечелил военни отличия и те се гордееха с него. „Вие изпълнихте своя дълг и сега ние трябва …“, започна мистър Бруър, но не можа да довърши, прекалено силно бе вълнението му. Намериха си прекрасна квартира близо до Тотнъм Корт Роуд. Там той отново разтвори Шекспир. Младежкото опиянение от езика — „Антоний и Клеопатра“ — бе изчезнало напълно. Какъв човекомразец е Шекспир, как ненавижда хората, които все се контят, отвличат деца, говорят цинизми, чревоугодничествуват! Ето какво прозря сега Септимъс; посланието, скрито зад красивите думи. Тайният сигнал, който всяко едно поколение изпраща, завоалиран, на следващото, е ненавист, омраза, отчаяние. Същото е при Данте. Същото е при Есхил (в превод). Реция седеше до масата и украсяваше шапки. Украсяваше шапки за приятелките на мисис Филмър; плащаха и на час. Изглежда бледа, тайнствена, като лилия, удавена във водата, мислеше си той.

— Англичаните са толкова сериозни — казваше тя и обвиваше ръце около врата на Септимъс, допираше бузтата си до неговата.

Любовта между мъжа и жената е отблъсквала Шекспир. В края на живота си той е смятал сношението за непристойно. Реция обаче каза, че иска да има деца. Бяха женени вече пет години.

Двамата ходиха заедно до Тауър, в музея „Виктория и Албърт“; чакаха сред тълпата да видят как кралят ще открие заседанията на Парламента. Развличаха я и магазините — магазините за шапки, за рокли, за кожени чанти, пред чиито витрини обичаше да застава и да зяпа. Но тя трябваше да роди момче.