Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

Разбира се, около нея се събираха безброй много досадници. Случваше се обаче да се появят и по-ексцентрични личности: някой художник, някой писател — странни птици за цялата тази атмосфера. Всичко това влачеше зад себе си необходимостта да ходи по гости, да оставя пътьом визитната си картичка, да бъде мила с хората; да тича нагоре-надолу с букети цветя, с малки подаръци; еди-кой си отива въз Франция — трябва да има надуваема възглавничка; истинска съсипия за здравето й; безкрайно движение, типично за жените като нея; но тя вършеше всичко така, сякаш бе родена за това. Колкото и да е странно, Клариса бе един от най-крайните скептици, които той познаваше, и вероятно (беше си създал тази теория, за да я проумее, нея, която в някои случаи бе тъй прозрачна, а в други толкова непроницаема), вероятно си мислеше, след като сме осъдени, след като сме завързани с вериги за потъващ кораб (като момиче любимото н четиво бяха Хъксли 19и Тиндъл 20, а те обичат тези морски метафори), след като всичко е една лоша шега, нека поне да изпълним ролята си: да облекчим страданията на нашите съзатворници (отново Хъксли), да украсим тъмницата с цветя и надуваеми възглавнички, да бъдем колкото се може по-почтени. Няма да оставим тези негодници, боговете, да правят каквото си искат — идеята й беше, че ако въпреки всичко се държиш като дама, ще попречиш на боговете, които не изпускат случай да вгорчат, разстроят и съсипят живота на хората. Тя навлезе в тази фаза непосредствено след смъртта на Силвия — онази ужасна история. Да видиш с очите си как едно падащо дърво убива собствената ти сестра (виновен бе пак Джъстин Пари е неговата немарливост), момиче на прага на живота си, най-надарената от всички, както винаги казваше Клариса, това наистина може да те ожесточи. По-после вече не беше толкова сигурна; смяташе, че няма богове, няма никой виновен; и тогава си създаде тази атеистична религия, че човек трябва да прави добро заради самото добро.

Освен това животът й доставяше огромно удоволствие. В характера й бе да изпитва наслада (макар че при нея никога нищо не се знаеше; сам той нерядко съзнаваше, че въпреки дългогодишното им приятелство всъщност я познава бегло). Във всеки случай у нея нямаше горчивина, нямаше я онази убеденост на порядъчните жени в собствените им морални добродетели, която е така отблъскваща. Радваше се почти на всичко — на лехата с лалета, ако се разхождате в Хайд Парк, на детето в количката, на нелепата драмичка, която сама си измисляше на момента. (Тя най-вероятно би поприказвала с двамата влюбени, ако преценеше, че са нещастни.) Притежаваше съвършен усет към комичното, но за да го изяви, й бяха нужни хора, винаги хора и в резултат на това, естествено, пропиляваше времето си — в обеди, вечери, в организирането на тези нейни вечни приеми, в глупави разговори, когато казваше неща, които не мислеше, притъпяваше остротата на ума си, губеше проницателността си. Седнала начело на масата, тя беше в състояние да се подложи на безкрайни мъчения заради някой дъртак, който би бил полезен на Далауей — те познаваха най-ужасяващите досадници в цяла Европа, — или пък влиза Елизабет и тогава всичко друго остава на заден план. При предишното му идване тук тя още учеше в гимназията и се намираше във фазата на необщителността — ококорено бледо момиче, което не беше взело нищо от майка си, мълчаливо, флегматично създание, което приемаше всичко най-безропотно, оставяше майка си да се наприказва и после питаше: „Мога ли сега да си вървя?“, сякаш беше четиригодишно дете; отива, обясняваше Клариса с онази смесица от умиление и гордост, която винаги събуждаше у нея самият Далауей, да играе хокей на трева. А сега Елизабет вероятно вече е „представена в обществото“; вероятно него счита за стар чудак и се присмива над приятелите на майка си. Е, и така да е, мислеше си Питър Уолш, излизайки от Риджънтс Парк с шапка в ръка; това му е хубаво на остаряването, че чувствата не отслабват, но си се сдобил — най-сетне! — с едиа способност, която придава особен аромат на съществованието, със способността да вникнеш в живота, да го огледаш много бавно от всички страни.

Ужасно е като признание (той си сложи отново шапката), но на петдесет и три годишна възраст човек вече почти не се нуждае от други хора. Самият живот, всеки миг от него, всяка капка, тук, в този момент, сега, под лъчите на слънцето, в Риджънтс Парк — това вече е достатъчно. Дори предостатъчно. Цял един живот не би ти стигнал, за да усетиш напълно аромата на съществованието, макар и да си се сдобил с тази способност; за да извлечеш удоволствието до последната капка, за да разбереш смисъла до последния нюанс; а те, и удоволствието, и смисълът, се оказаха далеч не тъй податливи, както той си мислеше, далеч не тъй лични. Вече никога не би могъл да страда така, както го бе накарала да страда Клариса. С часове (слава богу, че можеш да го кажеш, без да те чуят), с часове и с дни не си и помисляше за Дейзи. В такъв случай, спомняйки си болката, страданието, изпепеляващата страст от онова време, няма наистина е влюбен в нея? Сега нещата са коренно различни — и много по-приятни, тъй като в интерес на истината тя е влюбена в него. И вероятно именно поради тази причина, когато корабът най-сетне отплава, той почувствува изключително облекчение, не искаше нищо друго, освен да остане сам; подразни се, като видя в каютата си знаците на нейното внимание — пури, бележници, одеяло за пътуването. Стига да говори искрено, всеки би казал, че стане ли на петдесет години, не би желал да има други хора около себе си, не би желал все така да убеждава жените, че са красиви; ето това биха казали повечето петдесетгодишни мъже, ако са искрени, помисли си Питър Уолш. Добре, но тези изненадващи изблици на емоции, тези сълзи сутринта, те пък какво означаваха? Какво ли си е помислила Клариса за него? Сигурно си е казала, не за първи път, че е глупак. В дъното на всичко е ревността — ревността, която надживява всички други човешки страсти, помисли си Питър Уолш и опъна ръка с отвореното джобно ножче. Виждала се с майор Орде, пишеше Дейзи в последното си писмо; написала го е нарочно, това му беше ясно; написала го е, за да събуди ревността му; той си я представяше как пише и бърчи чело, чуди се с какво да го уязви; и все пак това го вбеси! Цялата тази олелия — връщането в Англия, срещите с адвокати — бе не за друго, не за да се ожени той за нея, а за да й попречи да се омъжи за друг. Тази мисъл го загложди, това чувство го завладя, когато завари Клариса така спокойна, така невъзмутима, така съсредоточена върху роклята си или каквото беше там; когато осъзна, че тя можеше да му спести всичко това, можеше и да не го превръща в едно хленчещо, подсмърчащо дърто магаре. Но жените не знаят какво значи страст, каза си той, като затвори джобното ножче. Не знаят какво е тя за мъжете. Клариса е студена като лед. Ще седне на дивана до него, ще му позволи да вземе ръката й, ще го целуне по бузата … Ето че стигна до пресечката.