Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

Някакъв звук прекъсна мислите му; някакъв немощен, треперлив звук, глас, който бълбукаше без посока, без напрягане, без начало и без край, който тихичко писукаше нищо неозначаващото

глас с неопределена възраст и пол, гласът на един древен, рукнал из земята извор; той идваше откъм високата, треперлива фигура, която стоеше точно срещу подземната станция „Риджънтс Парк“ и която приличаше на тръба, на ръждясала помпа, на обрулено от вятъра дърво, безвъзвратно изгубило листата си, така че вятърът спокойно може да тича нагоре-надолу по клоните му и да припява

а то се люшка и скърца, и стене във всевечния бриз. Епоха подир епоха — тогава, когато вместо паваж е имало трева, когато вместо паваж е имало блата, през епохата на слона и мамута, през епохата на безмълвния изгрев-слънце — охласканата жена, защото това е жена, с пола е, стои протегнала напред дясната си ръка, а лявата е притиснала към тялото си и пее за любовта — любовта, която живее милиони години, пее тя, любовта, която побеждава, милиони години са минали, откак нейният възлюблен, мъртъв от няколко века, се е разхождал с нея през май, припява тя; но него го няма вече от векове, дълги като летни дни, озарени, спомня си тя, от пламъка на червените астри; огромната коса на смъртта е отнесла всичките тези грамадни планини и когато тя най-сетне полага своята престаряла беловласа глава върху земята, превърнала се в ледена сгур, жената измолва от Боговете да поставят до нея китка от алено цвете, там, нависоко, върху нейния гроб, милван от последните лъчи на изстиващото слънце; защото тогава светът ще завърши своето шествие.

Древната песен бълбукаше от отсрещната страна на подземната станция „Риджънтс Парк“, но земята все още бе зелена и цъфтяща; и все още, макар да изхождаше от една тъй груба уста, просто дупка в земята, при това кална, затлачена с корени и трева, все още старата бълбукаща, бъблеща песен, която се просмукваше през възлестите корени на безчислените векове, през скелети и иманета, изскачаше върху паважа и потичаше на ручейчета чак до Мерилебън Роуд, а и по-нататък, до Юстън, като оставяше след себе си мокра, благодатна диря. Все още спомняйки си как някога, през един праисторически май, се е разхождала със своя възлюблен, тя, тази ръждясала помпа, тази охласкана старица, протегнала едната си ръка за милостиня, а другата протегнала към тялото си, ще стои тук и след десет милиона години и тогава пак ще си спомня как някога се е разхождала през месец май там, където сега има море, с кого, няма значение — с един мъж, о, да, с един мъж, който я бе обичал. Отминалите векове обаче са замъглили яснотата на онзи древен майски ден; яркобагрите цветчета са посивели, сковани от сребърен скреж; и когато го моли (както очевидно молеше сега): „С очите, си добри ме погледни копнежно“ 21, тя вече не вижда кафяви очи, черни бакенбарди и обветрено лице, а само някаква фигура, някаква извисяваща се над нея неясно очертана фигура, към която все пак изчуруликва с крехкия писукащ гласец на много възрастните своето „ръката си подай — да я притисна нежно“ (преди да влезе в таксито, Питър Уолш не можеше да не даде една монета на бедното създание), „дори да види някой — ще е все едно!“, така казва тя и притиска юмрук към тялото си, усмихва се, пъхва шилинга в джоба и сякаш изчезва, остават само нейните зорки, наблюдателни очи; изчезват и тленните поколения — улицата беше пълна със забързани към своята работа хора — като листа които тази всевечна пролет ще стъпче, ще сплеска, ще накваси, ще превърне в плесен…

— Горката старица — продума Реция Уорън Смит.

О, горката несретница!, каза си тя, докато чакаше да просекат.

Ами ако нощта е дъждовна? Ами ако баща ти или някой, който те е познавал в по-добри за теб дни, мине и те види в такава нищета? И къде ли спи нощем?

Бодро, почти весело се нижеше несломимият звук, извиваше се във въздуха като пушек от комин, виеше се по гладките стволове на буковете и стигайки до листата на върха, се събираше в облаче синкав дим. „Дори да види някой — ще е все едно!“

Тъй като от седмици вече се чувствуваше така нещастна, Реция придаваше по-особено значение на всяко нешо, понякога едва ли не й се струваше, че трябва да спира хората по улиците, стига да й изглеждат добросърдечни, и да им казва: „Много съм нещастна“; и ето сега, като слушаше как тази старица пее на улицата „дори да види някой — ще е все едно!“, внезапно усети някаква сигурност, че всичко ще се оправи. Те отиваха при сър Уилям Брадшо; името му й звучеше хубаво; той ще излекува Септимъс отведнъж. А ето там една каруца превозва бъчви с бира, от опашките на сивите кончета стърчат пръчки слама; по-нататък пък продават вестници. Какъв глупав, глупав сън е това да си нещастна. И тъй, пресякоха улицата, те двамата, мистър и мисис Септимъс Уорън Смит, но имаше ли у тях нещо, което да привлича вниманието, нещо, което би накарало минувачите да си помислят, че този млад мъж носи у себе си най-великото послание на света и че освен това е най-щастливият и същевременно най-нещастният човек на земята? Може би вървяха по-бавно от другите хора и в походката на мъжа имаше нещо колебливо, той някак се влачеше, но какво по-естествено за чиновника, който от години не е вървял из Уест Енд в този час на делничен ден, все да поглежда към небето, да поглежда насам-натам, сякаш Портланд Плейс е стая, в която той е попаднал в отсъствието на собствениците, полилеите са напъхани в платнени торби и жената, оставена да наглежда дома, повдигайки някое ъгълче на спуснатите транспаранти, та да насочи лъчите прашна светлина към безлюдните, чудати фотьойли, обяснява на посетителите колко е прекрасно тук; прекрасно е, но, мисли си той, някак странно.