Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

Вероятно тези пет години — от 1918 до 1923, — кой знае защо, са били особено важен период. Хората изглеждат по-различно. Вестниците са по-различни. Ето например в един от почтените седмичници някакъв човек писа най-открито за клозетите. Преди десет години никой не би могъл да си позволи такова нещо — да пише открито за клозетите в един почтен седмичник. Ами това, дето в присъствието на други хора изваждат червилото или пухчето си за пудра и поправят грима си?

На кораба сега имаше много млади хора, момчета и момичета — той си спомняше особено добре Бети и Бърти, — които си флиртуваха съвсем свободно; майката седеше с плетката си и най-невъзмутимо ги наблюдаваше.

Момичето съвършено спокойно заставаше пред погледите на всички и напудряше носа си. При това те дори не бяха сгодени; просто се забавляваха, без обиди, без ангажименти. Безчувствена като дърво бе тая Бети… как й беше името. Но инак чудесно момиче.

Прекрасна съпруга ще излезе от нея, когато стане на трийсет години — ще се омъжи тогава, когато сама поиска; ще се омъжи за някой богаташ и ще живее в голяма къща край Манчестър. Впрочем някоя беше направила точно така, но коя?, запита се Питър Уолш, тръгвайки по Широката алея. Омъжила се бе за богаташ и живееше в голяма къща край Манчестър. Съвсем наскоро му бе писала дълго патетично писмо за „сините хортензии“. Като видяла сини хортензии, си спомнила за него и за едно време — Сали Ситън, разбира се! Сали Ситън, за която човек най-малко можеше да си представи, че ще се омъжи за богаташ и ще живее в голяма къща край Манчестър, необузданата, дръзка, романтична Сали! Но от всички някогашни приятели на Клариса — разните Уитбредови, Киндърсли, Кънингамови, Кинлок-Джоунсови — Сали бе може би най-свястната. Във всеки случай тя се опитваше да проумее истински нещата.

Във всеки случай тя разбра какво представлява Хю Уитбред, — чудесният Хю, докато Клариса и всички останали го обожаваха.

— Уитбредови ли? — сякаш я чуваше да пита. — Та кои са Уитбредови? Търговци на въглища. Почтеното търговско съсловие.

Поради някаква причина тя мразеше Хю. Мисли само за външния си вид, обичаше да казва. Трябвало е да се роди херцог. Тогава с положителност е щял да се ожени за някоя принцеса от кралската фамилия. Питър не бе срещал друго човешко същества, което да питае такова изключително, неподправено, върховно благоговение към английската аристокрация, като Хю. Дори Клариса трябваше да се съгласи с това. Да, но колко е мил, колко е безкористен, отказа се от лова, за да не тревожи възрастната си майка, никога не забравя рождените дни на лелите си и какво ли още не. Сали, трябва да й се признае, разбра какво се крие зад всичко това. Той отлично си спомняше спора за правата на жените (тази допотопна тема), който се разгоря една неделя сутрин в Бъртън. Сали неочаквано изгуби присъствие на духа, побесня и каза на Хю, че въплъщава в себе си всички най-мерзки черти на английската буржоазия. Каза му, че го счита отговорен за положението на „онези нещастни момичета от Пикадили“ — него, Хю, съвършения джентълмен, бедничкия Хю!, едва ли някой би могъл да изглежда по-ужасен! Направила го нарочно, каза тя по-късно (двамата имаха навика да се срещат в зеленчуковата градина, за да обменят впечатления). „Той не е чел нищо, за нищо не се е замислял, нищо не е чувствувал“, сякаш я чуваше как говори с онзи неин категоричен глас, който се разнасяше много по-надалеч, отколкото тя си мислеше. „У конярчетата има повече живот, отколкото у Хю“, каза тя. „Той е съвършеният пример за възпитаник на елитните частни училища“, каза тя. „Никоя друга страна освен Англия не би могла да го създаде.“ Кой знае защо, беше ужасно язвителна; имаше нещо против него.

Нещо бе станало в пушалнята — не си спомняше какво. Той я беше обидил — май я бе целунал? Невероятно! Никой, разбира се, не вярваше на нито една дума срещу Хю. Невъзможно! Да целуне Сали в пушалнята! Е, ако беше някоя достопочтена 18Идит или някоя лейди Вайълет, тогава може би да; но не и тази бедничка Сали, която нямаше и пукната пара и чийто баща или майка играеше хазарт в Монте Карло.

Защото измежду всичките му познати Хю бе най-големият сноб, най-раболепно вежливият, впрочем не, не точно раболепно. Беше прекалено самодоволен, за да раболепничи.

Първокласен камериер, това бе най-подходящото сравнение, такъв, който върви отзад и носи куфарите; комуто можеш да повериш задачата да разпрати телеграмите — неоценим за дамите при подготвянето на прием. И той бе намерил това, което търсеше: ожени се за своята достопочтена Ивлин; получи някаква службица в двореца, грижи се за кралските изби, лъска катарамите на Негово величество, разхожда се по панталон до коленете и дантелени маншети. Колко е безмилостен животът! Службица в двореца! Беше се оженил за своята достопочтена Ивлин и двамата живееха някъде тук наблизо, така му се струваше (и той огледа великолепните къщи край парка), защото веднъж бе идвал на обяд в една таката къща, която, като всички притежания на Хю, съдържаше нещо уникално — май че бяха шкафове за бельо. Човек трябваше да отиде до тях и да ги разгледа, винаги трябваше дълго да се възхищава на каквото беше там — шкафове за бельо, калъфки за възглавници, старинна дъбова мебел, картини, които Хю закупил на безценица. Но мисис Хю понякога изневеряваше на спектакъла. Тя бе от онези невзрачни, мишеподобни женици, които харесват високите мъже. Беше почти незабележима. Но, току-виж, най-внезапно казала нещо неочаквано, нещо умно. Може би останки от аристократичното. Въглищата и идваха много — нажежаваха атмосферата. И така, живееха си те със своите шкафове за бельо, с платната на старите майстори, с обшитите с истинска дантела калъфки за възглавници, разполагаха вероятно с пет или десет хлляди годишно, докато той, който бе по-възрастен от Хю е две години, си просеше работа.