Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

— Клариса! — извика той. — Клариса!

Но тя не се върна. Това бе краят. Той си замина още същата вечер и повече не я видя.

Беше ужасно, извика той, ужасно, ужасно!

И все пак слънцето топли. И все пак човек превъзмогва тези неща. И все пак животът си тече, ден след ден. И все пак, помисли си той, като се прозя и се огледа наоколо: Риджънтс Парк се е променил съвсем малко от времето, когато бе момче, с изключение на катериците; и все пак вероятно в замяна на едно получаваш друго, помисли си той, тъкмо когато малката Елзи Мичъл, която събираше камъчетата за колекцията, дето тя и братчето й подреждаха върху полицата над камината в детската стая, изсипа цялата шепичка в скута на бавачката си, после пак хукна и се блъсна право в краката на една жена. Питър Уолш се разсмя с глас. А Лукреция Уорън Смит си мислеше: но това не е справедливо; защо трябва да страдам?, питаше се, вървейки по широката пътека. Не, не мога повече, казваше тя, беше оставила Септимъс сам, на стола, но това вече не бе Септимъс, как можеше да говори такива ужасни, жестоки неща, как можеше да си приказва сам да разговаря с един мъртвец; когато детето се блъсна в нея, просна се на земята и се разплака. Това й подействува почти като успокоение. Вдигна детето, изтупа рокличката му, целуна го. Самата тя не беше сторила нищо лошо; бе обичала Септимъс, някога бе щастлива, бе имала хубав дом, където все още живееха сестрите й и шиеха шапки. Защо трябва да страда?

Детето изтича при бавачката си, Реция видя как тя го сгълча, успокои го, взе го в полата си, след като остави плетката настрана, видя симпатичния мъж, който, за да утеши момиченцето, му даде часовника си да го отвори — защо трябва да е така беззащитна?! Защо не си остана в Милано? Защо трябва да се мъчи? Защо? Размазани от сълзите й, широката пътека, бавачката, мъжът в сивия костюм, детската количка се издигаха и падаха пред очите й като вълни. Да я тормози един злостен мъчител — такава бе нейната участ. Но защо? Тя бе като птичка, приютила се под несигурното убежище на листо, която примигва от слънцето, щом листото помръдне, която се стряска при изпращяването на суха клонка. Тя бе беззащитна; заобиколена от огромните дървета, от необхватните облаци на един безразличен свят, беззащитна; измъчвана; защо трябва да страда? Защо? Смръщи чело, тропна с крак. Трябва да се връща при Септимъс, защото вече почти е станало време да отиват при сър Уилям Брадшо. Трябва да се върне при него, и да му го каже, да се върне при Септимъс, който седеше на зеления стол под дървото и си приказваше сам на себе си или пък на онзи мъртвия Евънс, когото тя бе виждала само веднъж за секунда в техния магазин. Стори й се симпатичен, тих човек; голям приятел на Септимъс, когото бяха убили във войната. Но това може да се случи на всекиго. Всеки има приятели, убити във войната. Всеки се отказва от нещо, когато се ожени. Тя се бе отказала от собствения си дом. Бе дошла да живее тук, в този отвратителен град. А ето че Септимъс се отнасяше в мисли за какви ли не ужаси, тя също би могла, само да се опита. Той се държеше все по-странно и по-странно. Казваше, че чува гласове през стените на стаята им. Това учудваше мисис Филмър. Пък и виждаше разни неща — бе видял главата на старица, която се подавала иззад някаква папрат. А стига да пожелаеше, можеше да бъде щастлив.

Ходеха с автобус до Хамптън Корт, бяха седнали на втория етаж и се чувствуваха прекрасно. Тревата бе изпъстрена с червени и жълти цветя, като плуващи лампи, каза той, и през цялото време говореше, бъбреше, смееше се, измисляше разни петорни. В един момент най-неочаквано каза: „Сега ще се самоубием!“ — стояха до реката и той я наблюдаваше с онзи негов израз, който бе виждала в очите му, когато покрай тях минеше влак или омнибус — израз на захлас. Тя усети, че той се отнася нанякъде, и се притисна до него.

На връщане беше напълно спокоен, напълно разумен. Доказваше й защо трябва да се самоубият; обясняваше й колко са лоши хората; как, като ги срещне на улицата, веднага улавя лъжите им. Ясни са му мислите им, каза той; всичко му е ясно. Ясен му е смисълът на този свят, каза той.

Когато се върнаха вкъщи, той вече почти не можеше да стои на краката си. Легна на дивана и я накара да му държи ръката, за да не падне надолу, надолу, викаше той, в пламъците!, виждаше лица, които му се смееха, наричаха го с ужасни, отвратителни имена, лица, изпъкнали от стените, и ръце, които сочеха зад един параван. А двамата бяха съвсем сами. Ала той заприказва на глас, отговаряше на някакви хора, спореше с тях, смееше се, разгорещи се, накара я да запише някои неща. Това бяха пълни глупости; за смъртта, за мис Изабел Поул. Не може да издържа повече. Ще се върне у дома.