Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

Вероятно атеист по убеждение, той все пак понякога бива връхлитан от моменти на особена екзалтация. За нас външният свят е плод на нашето въображение, мисли си той; на нашето желание за утеха, за разтуха, за нещо по-различно от тези нещастни пигмеи, от тези слабовати, грозни, малодушни мъже и жени. Но щом може да си я представи, то тогава тя в известен смисъл съществува, мисли си той и следвайки своя път, загледан в небето и клоните, бързо-бързо им придава качествата на жена; изненадан, вижда как те стават сериозни; как когато ги разлюлее ветрецът, мрачно потръпват и величествено се отърсват от листата, милосърдието, съчувствието, опрощението, а после, втурвайки се разгулно нагоре, изгубват своята благочестивост.

Ето такива видения предлагат на самотния пътник истински рогове на изобилието, пълни с плодове, или му шепнат в ушите като сирени, които се люшкат — появяват се, изчезват — сред зелените вълни, или го шибат през лицето като букети от рози, или изплуват на повърхността като бледи лица, които рибарите се опитват да уловят и измъкнат от придошлата вода.

Ето такива видения безспирно се реят над действителното, съпровождат го, изпреварват го; често завладяват самотния пътник и му отнемат усета за земното, желанието да се завърне, а в замяна го даряват с пълен покой, сякаш (така си мисли той, препускайки на коня си по горската пътека) цялата тази треска, животът, е самата простота; и хиляди неща, слети в едно; и тази фигура от клони и небе е изникнала от развълнуваното море (той е вече възрастен, минава петдесетте), като изсмукана от вълните, за да разпръсне с величествените си ръце състрадание, съчувствие, опрощение.

Не искам никога вече да седя под светлината на лампа, мисли си той; във всекидневна стая; не искам да дочитам книгата си, да изтърсвам пепелта от лулата си, да звъня на мисис Търнър, за да разтреби масата. Искам да вървя право към тази огромна фигура, която с едно тръсване на главата си ще ме възкачи върху своите знамена, за да изчезна в нищото както всичко останало. Ето такива са виденията. Самотният пътник скоро напуща гората. Възрастна жена с развята бяла престилка, вдигнала нагоре ръце, за да заслони очите си, се приближава до портата — (вероятно го чака да се завърне; изглежда, че тя (колко е силна в своята немощ) търси блудния си син — готова е пустинята да преброди заради него; дири погубения конник; тя е самото олицетворение на майката, чиито синове са паднали в битките по света. Има нещо зловещо в тази вечер, когато самотният пътник язди по селската улица, където жените стоят прави и плетат, а мъжете копаят в градините си; фигурите са неподвижни, сякаш някаква зла съдба, която им е известна и те я чакат без страх, се готви всеки момент да ги помете, да ги унищожи напълно.

Вътре в къщата, сред обичайните неща — бюфета, масата, мушкатото върху перваза на прозореца — фигурата на хазайката, която се навежда да вдигне покривката, се смекчава от светлината — прелестен символ, когото не смеем да прегърнем само поради мисълта за студенината между хората. Тя взема мармалда, прибира го в бюфета.

— Искате ли още нещо, сър?

Но към кого отправя отговора си самотният пътник?

И така, старата бавачка плетеше ли, плетеше над заспалото дете в Риджънтс Парк. Питър Уолш хъркаше ли, хъркаше. Изведнъж той рязко се събуди и си помисли: гибелта на една душа.

— Боже, боже! — възкликна на глас, протегна се и отвори очи. — Гибелта на една душа.

Думите бяха свързани с някаква сцена, с някаква стая, с някакъв минал момент, който той бе сънувал. Малко по малко нещата се изясниха: сцената, стаята, миналото, което той бе сънувал.

Това стана в Бъртън през онова лято, в началото на деветдесетте годили, когато той бе така пламенно влюбен в Клариса. Около масата имаше много хора, бяха си изпили чая и сега приказваха и се смееха; стаята, окъпана в жълта светлина, бе изпълнена с цигарен дим. Говореха за някакъв мъж, който се оженил за прислужницата си, съсед по имение, не помнеше името му. Ожоенил се за прислужницата си и я довел в Бъртън да им я представи — било ужасно. Тя изглеждала много смешно, натруфена „като папагал“, каза Клариса, която я имитираше, и не престана да говори. Приказваше, приказваше. Имитираше я. После някой, Сали Ситън, попита дали ще си променят отношението към нея, ако энаят, че преди да се ожени, е имала дете? (В ония дни се смяташе за голяма дързост да кажеш такова нещо в смесена компания.) Той и сега сякаш видя как Клариса стана аленочервена, някак се стегна и изрече: „О, аз не бих разменила и дума повече с нея!“ Което разтърси цялата компания около масата.