Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

Е, позабавлявах се; наистина, помисли си той; загледан в люлеещите се кошници с бледо мушкато. Но всичко се разтроши на парченца, цялото това негово забавление, защото то бе полусъчинено и той го знаеше много добре; тази лудория с момичето бе измислена, съчинена, така както човек съчинява хубавото в живота, мислеше си той, съчинява сам себе си; съчинява нея и така си доставя огромно удоволствие, та дори и нещо повече. Но едно е странното, а и вярно; всичко това човек не може да сподели — то се разтрошава на парченца.

Той се обърна и тръгна по улицата; искаше да поседне някъде, докато стане време за Линкълнс Ин — за господата Хупър и Грейтли. Къде ли да отиде?! Няма значение. По улицата, а сетне към Риджънтс Парк. Подметките на обувките му отмерваха върху паважа „няма значение“ защото беше рано, все още бе много рано.

А сутринта беше прекрасна. Животът туптеше равномерно по улиците, като пулса на съвършено здраво сърце. Без пипкане, без колебание. Автомобилът се плъзна тържествено, безпогрешно, навреме, безшумно, с точност до минутата, отби встрани и спря пред вратата. От него слезе момиче с копринени чорапи и шапка с пера, изящно, но, за него поне, не особено привлекателно (защото той вече беше хвърлил своята въдица) Величествен иконом, жълто-кафяви пекинезчета, коридори с настилка на бели и черни ромбове, бухнали бели транспаранти, всичко това Питър видя през отворената врата и го одобри. Все пак по своему забележително постижение е този Лондон, светският сезон, цивилизацията. Сам той произхождаше от почтено английско семейство, живяло в Индия, което в продължение на поне три поколения бе ръководило делата на един континент (странно, че ги чувствувам така тези неща, мислеше си той, защото не обичаше Индия, нито империята, нито армията), и имаше моменти, когато цивилизацията, дори в този й вид, му се струваше скъпа като някаква лична вещ; моменти, в които изпитваше гордост заради Англия, заради прислугата; заради кученцата; заради момичетата, живеещи в охолство и сигурност. Смешно, но е така, мислеше си той. И всичките тези лекари, бизнесмени, делови жени, които бързаха да си вършат работата, акуратни, съобразителни, енергични, му се виждаха наистина прекрасни, добри хора, на които би могъл да повериш живота си, другари в изкуството да се живее, които биха ти помогнали в тежък момент. Така или иначе, гледката беше действително приятна; затова той щеше да седне на сянка да попуши.

Ето го Риджънтс Парк. Като дете бе идвал в Риджънтс Парк — странно, мислеше си, как непрекъснато си спомням за детството, вероятно заради това, че се видях с Клариса; защото жените много повече от нас живеят с миналото, помисли си той. Те се привързват към домовете и към бащите си — една жена винаги се гордее със своя баща. Бъртън беше приятен дом, много приятен дом, но аз така и не можах да се спогодя със стареца, мислеше си той. Една вечер се разигра страхотна сцена — спориха за нещо, за какво, не помнеше. Вероятно за политика.

Да, той си спомняше Риджънтс Парк; дългата права алея; къщичката вляво, откъдето си купуваха балони; тук-таме по някоя смешна статуя с надпис. Огледа се за свободно място. Не искаше да го безпокоят (защото усещаше, че го наляга дрямка), като го питат колко е часът. Възрастна бавачка с посивяла коса, а до нея в количката спи детенцето — това беше в най-доброто за него; седна в другия край на скамейката с бавачката.

Има нещо особено в това момиче, помисли си той, спомняйки си ненадейно как Елизабет влезе в стаята и застана до майка си. Пораснала е; съвсем голяма е станала; не е красива, по-скоро е приятна на вид, едва ли е на повече от осемнайсет. Вероятно не се разбира с Клариса. „Ето я и моята Елизабет“ — защо така, защо не просто „Ето я и Елизабет“? — както повечето майки тя се опитва да представи нещата не такива каквито са. Прекалено много се осланя на очарованието си, мислеше си той. Преиграва.

Приятно ароматният дим от пурата бавно се изви като спирала надолу, към гърлото му; той го издуха навън на кръгчета, които за момент се опълчиха храбро срещу въздуха, синкави, обли — довечера ще се опитам да поговоря насаме с Елизабет, помисли си той — после затрептяха, изтеглиха се във формата на конуси и изчезнаха; странни форми приемат, помисли си той. Почувствува, че очите му се затварят, с усилие вдигна ръка и хвърли дебелия фас на пурата си. Сякаш някаква голяма метла измете всичко от съзнанието му, измете поклащащите се клони, детските гласове, шума от стъпките на минувачите, грохота откъм улицата, който ту се засилваше, ту отслабваше. И той потъваше все по-надълбоко и по-надълбоко в мекия пух на съня потъна целият. Когато Питър Уолш захърка на затопленото място до нея, сивокосата бавачка се залови отново с плетивото си. Облечена в своята сива рокля, тя движеше ръцете си неуморно, но безшумно — приличаше на борец за правата на спящите или на една от онези призрачни фигури от клони и небе, които се явяват в горите по здрач. Самотният пътник, жител на друмовете, смутител на папратите, опустошител на бучиниша, внезапно вдига поглед и зърва гигантската фигура в края на пътеката.