Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

Получи се много неловко. Той не я осъди за възмущението й, в онези дни момиче с нейното възпитание не знаеше нищо за живота, ядоса се от начина, по който го изрази: изплашено, неотстъпчиво, надменно, превзето. „Гибелта на една душа“. Бе го казал инстинктивно, по навик прикачайки етикет на момента — гибелта на една душа. Всички бяха разтърсело:; изслушаха покорно думите й, но явно не мислеха като нея. Сали Ситън заприлича на дете, направило пакост, наведе се напред, поруменяла, искаше й се да каже нещо, но се боеше, хората действително се страхуваха от Клариса. (Сали беше най-добрата приятелка на Клариса и постоянно й гостуваше, беше привлекателно същество, красива, мургава, по онова време се ползуваше с репутацията на дръзко момиче, той редовно я снабдяваше с пури, които тя пушеше в спалнята си; или беше сгодена за някого, или се бе скарала със семейството си; старият Пари не ги обичаше и двамата и това ги свързваше много здраво) После Клариса стана с вид на обидена от всички тях, извини се и се запъти към вратата, сама. Когато я отвори, в стаята влезе голямото рошаво куче, което пазеше овцете. Тя се хвърли възторжено към него. Сякаш искаше да каже на Питър — той разбра, че е предназначено за него: — „Знам, че това, което казах преди малко за тази жена, ти се видя нелепо; но виж колко съм добра, виж как обичам Роб!“

И двамата притежаваха странната способност да се разбират без думи. Тя моментално усещаше кога той я осъжда. И тогава правеше нещо, с което явно искаше да се защити, като тази суетня около кучето — но никога не можеше да го заблуди, той прозираше в нея. Разбира се, не казваше нищо, просто седеше и гледаше мрачно. Обикновено така започваха всичките им кавги. Тя затвори вратата. Изведнъж той се почувствува страшно потиснат. Всичко му се стори безсмислено — да продължава да е влюбен; да продължават да се карат; да продължават да се сдобряват; и тръгна да се скита сам сред пристройките и конюшните, за да погледа конете. (Имението беше доста скромно. Пари не бяха особено заможни, но имаха коняри и помощник-коняри — Клариса обичаше да язди коне, — един стар кочияш, как му беше името? и една стара бавачка, наричаха я „старата Муди“, „старата Гуди“ или нещо подобно, която всеки гост задължително трябваше да посети в нейната стаичка, пълна със снимки и кафези за птички.)

Отвратителна вечер. Той ставаше все по-мрачен и по-мрачен не само заради случилото се; заради всичко. А и не можеше да се види с нея, не можеше да й обясни; не можеше да си го изкара. Около тях все имаше някакви хора — тя се държеше така, сякаш нищо не бе станало. Ето това беше Клариса — тази студенина, това бездушие, нещо, залегнало много дълбоко у нея, което той отново усети при разговора им тази сутрин, някаква недостъпност. И все пак бог му бе свидетел, че я обичаше. Тя притежаваше странната способност да ти играе по нервите, да свири на тях, като че ли са струни на цигулка. Той закъсня за вечерята, воден от идиотското желание да усетят отсъствието му, и се настани до старата мис Пари — леля Хелена, — сестрата на мистър Пари, която, така поне се смяташе, седеше начело на масата. Тя бе наметнала белия си кашмирен шал, а главата и се открояваше на фона на прозореца — страховита възрастна дама, която обаче се държеше мило с него, защото й бе намерил някакво рядко цвете; беше запалена ботаничка, по цял ден бродеше, обута във високи обувки с дебели подметки, преметнала през рамо черна тенекиена кутия. Седна до нея, но не беше в състояние дума да обели. Всичко сякаш минаваше покрай него; той просто седеше и ядеше. Едва на средата не вечерята за пръв път се насили да вдигне поглед към Клариса. Тя говореше с младежа от дясната й страна. Изведнъж го осени прозрение. Тя ще се омъжи за този човек, помисли си. Не знаеше дори малкото му име.

Защото тъкмо този следобед, същия този следобед бе пристигнал Далауей. Клариса го нарече „Уикам“, така се започна. Някой го бе довел и Клариса не бе разбрала правилно името му. Тя го представи на всички като „Уикам“. Накрая той се обади: „Името ми е Далауей“ Това беше и първото му впечатление от Ричард — светлокос младеж, който седеше притеснен на шезлонг и в един момент изтърси: „Името ми е Далауей!“ Сали се хвана за думите му; винаги след това го наричаше „Името ми е Далауей!“. По онова време той беше склонен към прозрения. И най-важното, най-смущаващото от тях бе, че тя ще се омъжи за Далауей. В нейното отношение към него имаше нещо, как да се изрази? — нещо непринудено; нещо майчинско; нещо ласкаво. Двамата говореха за политика.