Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

През цялата вечеря той се напрягаше да долови какво приказват. Спомняше си как после стоеше в салона до стола на мис Пари. Клариса дойде при него и със съвършените си обноски на домакиня поиска да го представи на някого — говореше така, сякаш едва се познават, което го вбеси. Но дори и тогава той й се възхити. Възхити се на смелостта й; на нейния вроден усет за поведение в обществото; възхити се на способността й да докарва нещата докрай. „Съвършената домакиня“, каза й той, при което тя се намръщи. Но той това и целеше, да я уязви. Какво ли не би направил, за да я нарани, след като я видя с Далауей. Тя се отдалечи.

Той имаше чувството, че всички са в заговор срещу него, присмиват му се, приказват зад гърба му. Стоеше като вдървен до стола на мис Пари и говореше за полски цветя. Никога, никога не бе страдал така жестоко!

Вероятно бе забравил дори да се преструва, че слуша. Накрая се опомни, видя, че мис Пари го наблюдава втренчено, изглеждаше обезпокоена, а и възмутена.

За малко не извика, че не може да внимава, защото за него това е един ад! Другите започнаха да излизат от стаята. Чу ги, че заговориха за наметките си, че трябвало да ги вземат, защото покрай водата било студено, и тъй нататък. Отиваха да карат лодка на езерото под светлината на луната — една от побърканите идеи на Сали. Чу я как описваше луната. Всички излязоха. Оставиха го сам.

— Не искате ли да отидете с тях? — попита леля Хелена, горката възрастна жена бе разбрала всичко. Той се обърна и ето че видя пред себе си Клариса. Тя се беше върнала за него. Той бе смаян от нейното благородство, от нейната доброта.

— Ела — каза тя. — Чакат ни.

През цедия си живот не се бе чувствувал така щастлив!

Без да си кажат и една дума, те се сдобриха. Тръгнаха към езерото. Той изживя двайсет минути на съвършено щастие. Нейният глас, смехът й, роклята й (нещо ефирно, бяло, тъмночервено), нейната енергичност, приключенският й дух; накара ги всичките да слязат от лодката, за да изследват острова; подплаши една кокошка; смя се, пя. И през цялото това време, той го разбра прекрасно, Далауей постепенно се влюби в нея; и тя се влюби в него, но това като че ли нямаше значение. Нищо нямаше значение. Те двамата, той и Клариса, седнаха на земята и се заприказваха. Можеха без никакви усилия да отгатват взаимно мислите си. И ето че в един момент настъпи краят. Когато се качваха в лодката, той си помисли: тя ще се омъжи за този човек, помисли си го вяло, без неприязън; беше съвсем очевидно. Далауей щеше да се ожени за Клариса. Далауей ги върна на брега. Не каза нищо. Но някак си, когато го изпращаха, когато го наблюдаваха как се метна на велосипеда си, за да измине трийсет километра през гората, как им махна с ръка, криволичейки по алеята, и накрая изчезна, той инстинктивно, но напълно убедено усети всичко това; нощта; зараждащия се роман; Клариса. Далауей я заслужаваше. Що се отнася до него, той се държеше нелепо. Неговите претенции към Клариса (сега го разбираше) бяха нелепи. Искаше невъзможни неща. Правеше ужасни сцени. И въпреки това тя може би щеше да се отнесе по-благосклонно към него, ако не се държеше толкова нелепо. Така поне мислеше Сали. През цялото това лято тя му пишеше дълги писма: как двете си говорели за него; как тя го хвалела, как Клариса се разплаквала!

Необикновено лято беше — непрекъснато писма, сцени, телеграми; пристигане рано сутрин з Бъртън, разтакаване, додето стане прислугата; ужасяващи закуски на четири очи със стария мистър Пари; леля Хелена, страховита, но мила с него; Сали, която го отмъкваше в зеленчуковата градина да си говорят; Клариса — на легло с главоболие. Последната сцена, ужасната сцена, най-решаващата в целия му живот (може и да преувеличаваше и все пак такава му се виждаше тя сега), се случи в три часа следобед през един много горещ ден. Предизвика я една дреболия — на обяд Сали каза нещо за Далауей, като го нарече „Моето име е Далауей“, при което Клариса изведнъж настръхна, изчерви се, както имаше обичай, и набързо я сряза: „Стига вече с тази плоска шега.“

Нищо повече, но на него му прозвуча така, сякаш бе казала: „Ти си ми само за развлечение; уговорката ми е с Ричард Далауей.“ И той така го възприе. Не беше спал няколко нощи наред. Трябва веднъж завинаги да се свърши, какъвто и да е изходът, помисли си. Изпрати й бележка по Сали, с която я молеше в три часа да се срещнат при градинската чешма, „Случи се нещо много важно“, надраска най-отдолу. Чешмата се намираше в средата на малък храсталак, далеч от къщата — от всички страни бе заобиколена с храсти и дръвчета. Тя дойде дори по-рано, двамата застанаха така, че помежду им бе чешмата, от чучурчето (беше счупено) непрекъснато капеше вода. Как се запечатват в съзнанието някои подробности! Например яркозеленият мъх. Тя не помръдваше. „Кажи ми истината, кажи ми истината“, повтаряше и повтаряше той. Имаше чувството, че ще му се пръсне главата. Тя изглеждаше някак затворена, вкаменена. Не помръдваше. „Кажи ми истината“, отново рече той, когато внезапно измежду хсталаците се появи старият Брайткопф, с „Таймс“ в ръка; погледиа ги много изненадано и си отиде. Те и двамата не помръднаха. „Кажи ми истината“, повтари той. Имаше чувството, че се блъска в нещо физически твърдо; тя не поддаваше. Беше като желязо, като кремък, с непреклонно изправен гръб. И когато каза: „Няма смисъл. Няма смисъл. Всичко между нас свърши…“, след като той бе говорил едва ли не цели часове и сълзите се стичаха по бузите му, сякаш го удари през лицето. После се обърна, остави го, отиде си.