Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

И тъй като все още никой освен Клариса не знаеше, че е в Лондон, пък и след пътуването по море все още възприемаше сушата като остров, изведнъж му стори много странно, че се намира сам, жив, никому неизвестен, в единайсет и половина, на Трафалгар Скуеър. Какво става? Къде съм? И защо в края на краищата човек прави всичко това?, спомни си той за своя развод, който сега му се виждаше чиста глупост. И изведнъж всякаква мисъл изчезна от главата му и цялото му същество бе обхванато от три силни емоции: съчувствие; всеобемащо човеколюбие; и накрая, като резултат от първите две, необуздан, безпределен възторг сякаш някаква ръка бе дръпнала връвчиците вътре в мозъка му, вдигнала бе транспарантите, а той, макар да нямаше нищо общо с всичко това, бе застанал в началото на безкрайни булеварди и стига да пожелаеше, можеше да тръгне да се скита по тях. От години не се бе усещал тъй млад.

Той бе избягал! Бе напълно свободен, — така става винаги когато разчупиш някакъв навик, когато умът ззпочне да се огъва и извива, като незащитен пламък и сякаш всеки момент ще литне на воля. От години не съм се усещал тъй млад!, мислеше си Питър, избягал (разбира се, за не повече от час) от самия себе си; чувствуваше се като дете, което се е изплъзнало от къщи и докато е навън, вижда как старата му бавачка маха напосоки от прозореца. Колко е прелестна, помисли той когато, пресичайки Трафалгар Скуеър по посока към Хеймаркет, видя насреща си млада жена, която мина покрай статуята на Гордън, и на него му се стори (както бе възбуден в момента), че от нея падат воал след воал, докато накрая се превърна в жената, за която винаги си бе мечтал: млада, но величествена; весела, но благоразумна; язвителна, но очарователна. Той се поизпъчи, скришом опипа джобното си ножче и тръгна подир жената, тръгна подир това приключение, което, макар и обърнато с гръб, сякаш го заливаше със светлина и тя ги свързваше, тя го открояваше, като че ли хаотичният рев на уличното движение бе прошепнал името му през свити на фуния длани, не „Питър“, а онова негово интимно име, с което сам се наричаше в мислите си. „Ти“, казваше тя, само „ти“, казваше го с белите си ръкавици и с раменете си. А когато мина покрай магазина „Дентс“ на Кокспър Стрийт, вятърът раздвижи нейната ефирна дълга пелерина и тя бухна, с всеобхватната доброта и скръбната нежност на прегръдката, готова да приласкае уморените…

Още не е омъжена; млада е; съвсем млада; помисли си Питър; червеният карамфил, който забеляза на дрехата й, когато тя пресичаше Трафалгар Скуеър, отново пламна пред очите му и оцвети устните и в яркочервено.

Сега чакаше на тротоара. У нея имаше някакво достойнство. Не беше светска дама като Клариса; не беше богата като Кларкса. Дали, запита се той, когато я видя, че тръгва, е почтена? Остроумна е, има пъргаво змийско езиче, мислеше си той (защото човек трябва да си съчинява, трябва да си позволява известни отклонения), и дързък услужлив ум, стремителен ум, но не нагъл.

Тя тръгна; пресече улицата; той я последва. Най-малко от всичко желаеше да я смути. И въпреки това, ако тя се спре, ще й каже: „Елате да ви почерпя със сладолед“, така ще й каже, а тя ще отговори съвсем простичко: „Добре.“

Но други хора се появиха между тях двамата на улицата, на него му препречваха пътя, нея закриваха. Той продължи да я следва; тя свърна в друга посока. По бузите й имаше руменина, в очите й присмех; той беше авантюрист, при това безразсъден, съзнаваше го, бърз, дързък, може да се каже дори (нали едва снощи бе пристигнал от Индия) пират романтик, който не даваше и пет пари за всичките тези глупави правила на поведението, за всичките тези жълти халати, лули, въдици от витрините; за благоприличието и вечерните приеми, и спретнатите старци с жилетки и бели нагръдници.

Той си беше един пират. А тя вървеше ли, вървеше, прекоси Пикадили и тръгна по Риджънт Стрийт, все пред него, нейната пелерина, ръкавиците й, раменете й се съчетаваха с ресните, дантелите и шаловете от пера по витрините, така че духът на изяществото и екстравагантността се пренасяше от магазините на улицата, както нощем светлината на лампата трепка и блуждае над храстите в мрака. Засмяна, очарователна, жената бе прекосила Оксфърд Стрийт и Грейт Портланд Стрийт и бе свърнала в една от страничните улички и сега, ето сега на наближаваше великият миг, защото тя забави крачка, отвори чантата си и хвърляйки поглед в негова посока, но не към него, поглед за сбогом, прецени цялата ситуация и победоносно я отхвърли, завинаги, пъхна ключа, отвори вратата и изчезна! Гласът на Клариса казваше: Не забравяй моя прием, Не забравяй моя прием, звучеше като песен в ушите му. Къщата беше от онзи тип безлични червени къщи, пред които някак не на място висят кошници с цветя. Всичко беше дотук.