Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

— А при теб какво ново? — попита тя. И както, преди да започне битката, конете рият земята с копита; отмятат назад глави; извиват шии, а хълбоците им блестят на слънцето; така Питър Уолш и Клариса, седнали един до друг на синия диван, взаимно си отправяха предизвикателства. Неговата мисъл кипеше, напираха спомени за какви ли не неща; заслугите: годините в Оксфорд; женитбата му, за която тя не знаеше абсолютно нищо; как бе обичал; как се бе справял със службата си. — Много неща — възкликна Питър и подтикнат от наплива на мисли, които се устремяваха насам-натам и му внушаваха плашещото и същевременно опияняващо чувство че пори въздуха, понесен върху раменете на хора, които не вижда, той вдигна ръце към челото си. Клариса изправи гордо гръб; затаи дъх.

— Аз съм влюбен — каза той, не на нея обаче, а на някаква друга жена, издигната нависоко в тъмнината, така че не можеш да я достигнеш с ръка, трябва само да положиш венеца си под нея, върху тревата, в тъмнината.

— Влюбен — повтори този път доста сухо, обръщайки се към Клариса Далауей. — Влюбен съм в едно момиче от Индия. — Той бе положил своя венец.

Клариса можеше да го разбира както си иска.

— Влюбен! — изненада се тя. Той, на неговата възраст, с тази негова малка папийонка, да бъде терзан от това чудовище! Няма грам месо по врата си; ръцете му са червени; и е с шест месеца по-голям от мен!, тя мислено огледа собствената си фигура; и все пак със сърцето си чувствуваше: той е влюбен. Така е, чувствуваше тя; влюбен е.

Но необузданият егоизъм, който неизменно стъпква своите противници, реката, която казва не спирай, върви; дори пред теб да не стои никаква цел, допуска тя, пак не спирай, върви; този необуздан егоизъм порумени бузите й, и сега, седнала с преметната върху коленете си рокля, с вдянат зелен копринен конец в иглата, която леко потреперваше, тя изглеждаше много млада, много свежа, с блеснал поглед. Той е влюбен! Не в нея. В някоя, естествено, по-млада жена.

— И коя е тя? — попита.

Сега вече тази статуя може да бъде свалена от своя оиадестал и поставена между тях двамата.

— За нещастие е омъжена, съпруга е на един майор от индийската армия — обясни той.

И след като я постави по този нелеп начин пред Клариса, се усмихна мило, но някак странно иронично. (И все пак той е влюбен, мислеше си Клариса.) — Има две дечица — продължи той с напълно сериозен тон, — момче и момиче; дойдох тук, за да говоря с адвокатите си за моя развод. Ето, виж ги!, мислеше си той. Прави каквото искаш с тях, Клариса! Виж ги! И с всяка изминала секунда, докато Клариса ги наблюдаваше, на него му се струваше, че съпругата на майора от индийската армия (неговата Дейзи) и нейните две дечица стават все по-прекрасни и по-прекрасни; сякаш бе осветил някакво сиво зрънце върху сребърно блюдо и от него бе израснало прекрасно дърво в свежия, наситен с морска сол въздух на тяхната близост (защото в някои отношения никой не го разбираше, не го усещаше така добре, както Клариса) — на тяхната изтънчена близост.

Тя го ласкае; заблуждава го, мислеше си Клариса и само с три замаха на длетото издяла образа на жената, на съпругата на майора от индийската армия. Какво разпиляване! Какво безразсъдство! През целия си живот Питър се бе оставял да го правят на глупак: първо, като го изключиха от Оксфорд, после, като се ожени за онова момиче, с което се запозна на парахода за Индия, сега пък съпругата на някакъв си майор — слава богу, че навремето бе отказала да се омъжи за него! И въпреки това той е влюбен; нейният стар приятел, нейният мил Питър е влюбен.

— И какво смяташ да правиш? — попита го тя.

О, адвокатите и техните помощници, господата Хипър и Грейтли от Линкълнс Ин 16, ще направят каквото трябва, каза той. И буквално взе да си подрязва ноктите с джобното ножче.

Остави това ножче, за бога!, мислено извика тя, едва сдържайки раздразнението си; тези негови глупави чудатости, тази негова нерешителност, това негово безразличие към чувствата на другите, ето какво винаги я бе ядосвало; а сега пък, на неговата възраст, ама че глупост!

Знам, всичко това знам, мислеше си Питър; знам, че вървя против тях, мислеше си той, като плъзгаше пръста си по острието на ножчето, против Клариса Далауей, и всички останали; но аз ще й покажа на Клариса … И изведнъж, за свое пълно изумление, повлечен от някакви неконтролируеми сили, повлечен нанякъде в пространството, той се разплака; разрида се; седнал на дивана, ридаеше, без ни най-малко да се срамува, и сълзите се стичаха по бузите му. Тогава Клариса се приведе напред, пое ръката му, притегли го до себе си, целуна го — фактически, почувствува неговото лице до своето, преди да съумее да обуздае проблясващите като сребро пера, които свистяха в гьрдите й подобно на пампасна трева по време на тропическа буря, а когато те постепенно се укротиха, оказа се, че тя държи ръката му, потупва го по коляното, чувствува се невероятно непринудена и на душата й е леко и внезапно през ума и минаа мисълта, ако се бях омъжила за него, ето такива радости щяха да изпълват дните ми!