Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

— Ричард е много добре. На заседание е — каза Клариса.

И разтвори ножиците си, като го попита дали ще има нещо против, ако си дошие роклята, защото довечера ще дават прием.

— На който няма да те поканя — допълни тя. — Скъппи мой Питър!

Но как прекрасно го каза — скъпи мой Питър! Впрочем всичко тук бе така прекрасно — сребърните предмети, столовете; всичко бе така прекрасно!

Защо няма да го покани на приема си?, попита той. Не е ли очарователен, помисли си Клариса, наистина очарователен! Сега си спомням колко невъзможно ми беше да реша — и защо ли го реших! — да не се омъжа за него, каза си тя, през онова ужасно лято!

— Невероятно е, че дойде тъкмо тази сутрин! — възкликна тя и скръсти ръце върху роклята си.

— Спомняш ли си — продължи — как тракаха кепенците в Бъртън?

— Да — отвърна той и си спомни как, твърде неловко положение, закусваше сам с баща й; който бе починал; и той не бе писал на Клариса. Но никога не се бе разбирал добре със стария Пари, този свадлив малодушен старец, бащата на Клариса, Джъстин Пари.

— Жалко, че не се разбирахме по-добре с баща ти — каза той.

— Но той никога не одобряваше онези, които… нашите приятели — обясни Клариса; искаше й се да си отхапе езика, задето припомни по този начин на Питър че бе желал да се ожени за нея.

Разбира се, че го желаех, помисли си Питър; това едва ли не ми разби сърцето, мислеше си той; и отново го облада собствената му мъка, която се надигна като луна, наблюдавана от терасата на къща, зловещо красива, отразяваща светлината от угасналия ден. Никога по-сетне не съм бил толкова нещастен, мислеше си той. И като че действително бе седнал на онази тераса, той се поприближи до Клариса, протегна напред ръката си, вдиша я, отново я отпусна. Ето я там над тях, луната. Тя също сякаш седеше заедно с него на терасата, под лунната светлина.

— Сега Хърбърт живее в Бъртьн — каза тя. — Аз вече не ходя там — добави.

И тогава, както обикновено се случва на обляната от лунна светлина тераса, когато единият от двамата започва за свой срам да усеща, че вече му става досадно, ала въпреки това, тъй като другият седи безмълвно, съвсем безшумно, и тъжно наблюдава луната, не му се иска да заговори, само размърдва нозе, кашля, заглежда се в железния орнамент върху крака на масата, прошумолява с някое листо, но не казва нищо — така се почувствува сега и Питър Уолш. Защо трябва да се връщаме към миналото?, мислеше си той. Защо го кара да си припомня всичко това? Защо го кара да страда, след като го бе измъчила така адски!

Защо?

— Помниш ли езерото? — попита тя някак рязко, завладяна от чувства, които свиха сърцето й, сковаха мускулите на гърлото й и стиснаха устните и в спазъм, когато изрече „езеро“. Защото като че ли бе дете, дошло с родителите си да хвърли хляб на патиците, и същевременно зряла жена, чиито родители стояха край езерото, а тя вървеше към тях, понесла в ръцете си своя живот, който ставаше все по-голям, колкото повече се приближаваше до тях, докато се превърна в един цял, завършен живот, тогава го постави пред тях и им каза: „Това направих с живота си! Ето това!“ А какво бе направила тя с живота си? Какво наистина?, мислеше си, докато седеше тази сутрин до Питър и шиеше.

Погледна Питър Уолш; погледът й, преминал през цялото това време, през всичките тези чувства, го достигна колебливо; спря се скръбно върху него; издигна се и отлетя, така както птицата докосва клона, издига се и отлита. Тя си избърса незабелязано очите.

— Да — отвърна Питър. — Да, да, да — добави той, сякаш тя бе извадила на повърхността нещо, което определено му причиняваше болка. Стига! Стига!, искаше му се да извика. Защото той не е стар; животът му не е свършил; в никакъв случай. Едва минава петдесетте. Да й кажа ли, мислеше си, или не? Искаше му се да и направи едно признание. Но тя е твърде студена, мислеше си той; ето я сега, взела ножиците и шие; Дейзи би изглеждала простовата редом с Клариса. А тя ще реши, че съм провалил живота си, което, от тяхна гледна точка, от гледната точка на Далауей, е така, мислеше си той. О, да, напълно ясно му беше; неговият живот бе един провал в сравнение е всичко това — инкрустираната масичка, украсения със скъпоценни камъни нож за разрязване на хартия, делфина и свещниците, калъфите за мебели и старите ценни английски цветни гравюри — животът му бе провал! Мразя цялото това самодоволство, мислеше си той; дело на Ричард, не на Клариса; само защо й трябваше да се омъжва за него. (В този момент Луси влезе в стаята с още сребърни предмети, пак сребро, но колко очарователна му се видя, когато се спря да ги подреди, колко е стройна, грациозна, помисли си той.) През всичкото това време, седмица след седмица, е било едно и също!, мислеше си той; през целия живот на Клариса докато аз … — помисли си той; и изведнъж спомените сякаш бликнаха от него: пътуванията, конете, кавгите, приключенията, партиите бридж, любовните историй, работата — работа, работа! И той съвсем открито извади ножа си, стария си нож с кокалената дръжка, който Клариса помнеше отпреди трийсет години, можеше да се закълне в това — и го стисна в юмрука си. Какъв странен навик, помисли си Клариса; винаги да си играе с нож. А и винаги да кара събеседника си да се чувствува лекомислен, празноглав, някакво глупаво плямпало. Но и аз ще направя така, помисли си тя и вземайки отново иглата, призова, като кралица, чиито пазачи са заспали и са я оставили незащиттена (тя направо бе стьписана от това посещение — то я беше объркало), така че всеки би могъл да влезе и да я види легнала сред виещите се къпини, призова на помощ всички онези неща, с които се занимаваше, които обичаше: съпруга си; Елизабет; самата себе си, накратко всички онези неща, които Питър сега почти не познаваше, призова ги да дойдат и да отблъснат врага.