Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

— Браво, Луси! — каза тя. — Как си излъскала среброто! — Изправи нагоре кристалния делфин и добави:

— Хареса ли ти пиесата снощи?

— Другите трябваше да си тръгнат преди края, за да си бъдат вкъщи в десет часа — обясни Луси. — Така че не знаят какво стана.

— Нямали са късмет — каза тя (защото нейните прислужници можеха да отсъствуват до по-късно, стига да я помолеха). — Колко жалко. — Вдигна старата протрита възглавница от дивана, пъхна я в ръцете на Луси, като я побутна и извика: — Вземи я! Дай я на мисис Уокър и я поздрави от мен! Вземи я! Луси се спря на прага на салона с възглавницата в ръце и я попита, някак свенливо, дори леко поруменяла, да й помогне ли да си поправи роклята.

Но тя, така или иначе, си има достатъчно много работа, каза мисис Далауей, достатъчно работа и без роклята.

— И все пак благодаря ти, Луси, благодаря ти много — каза мисис Далауей. Благодаря ги, благодаря ти, продължи да си мисли тя (като седна на дивана и постави в скута си роклята, ножиците, копринените конци), благодаря ти, благодаря ви, продължи да си мисли, обзета от благодарност към всичките си прислужници, задето й помагат да бъде такава, каквато сама желае, мила, е щедро сърце. Цялата прислуга я обича. А сега роклята — къде е скъсаното? трябва да вдене иглата. Това е една от любимите й рокли, произведение на Сали Паркър, може би последното, защото Сали вече не шие и сега живее в Илинг; ако в някой момент остана по-свободна, мислеше си Клариса (но това никога нямаше да стане), ще отида да я видя в Илкнг. Защото тя беше личност, истински артист.

Винаги измисляше по нещо по-особено и въпреки това роклите й не бяха ексцентрични. Човек можеше да се появи е тях в Хатфийлд; в Бъкингамския дворец. И тя ги беше обличала за Хатфийлд; за Бъкингамския дворец. Спокойствието я завладя, тишината, доволството, докато иглата й теглеше внимателно коприната към нейната приятна отмора, събираше зелените басти наедно и ги прикрепяше, съвсем леко, към колана. Така в летен ден вълните се събират, натежават и падат; събират се и падат; и целият свят сякаш казва все по-настойчиво и по-настойчиво: това е то, докато дори сърцето в тялото, което лежи под слънцето на плажа, каже: това е то. Не бой се вече, казва сърцето. Не бой се вече, казва сърцето и предава своя товар на някое море, което въздиша заради всичките събрани скърби, и започва отново — натежава и пада. А самотното тяло се заслушва в жуженето на отлитащата пчела, в плясъка на вълните, в кучешкия лай, далечен, много далечен.

— Господи, звъни се! — възкликна Клариса и задържа иглата. Сепната, тя се заслуша.

— Миоис Далауей ще ме приеме — каза възрастния мъж във вестибюла. — Да, да, ще ме приеме — повтори той, любезно отстрани Луси от пътя си и се затича по стълбите. — Да, да, да — мърмореше си, докато тичаше нагоре, — ще ме приеме. След като съм бил пет години в Индия, Клариса ще ме приеме.

— Кой би могъл … какво би могло … — запита се мисис Далауей (според нея беше истинско безобразие да я безпокоят в единайсет часа сутринта в деня, когато дава прием), дочувайки стъпки по стълбите. Някой почука на вратата. Понечи да скрие роклята, като девица, която защищава целомъдрието си, отстоява уединението си. Ето, медната топка на бравата плавно се завъртя. Ето, вратата се отвори и в стаята влезе — в първия миг тя не можа да си спомни името му, така се изненада, че го вижда, така се зарадва, така се смути, така се слиса от неочакваната поява на Питър Уолш! (Тя не беше прочела писмото му.)

— Как си, кажи? — попита Питър Уолш, определено развълнуван, пое двете й ръце, целуна двете и ръце. Остаряла е, помисли си, докато сядаше. Няма да й го кажа, помисли си, но е остаряла. Оглежда ме, мислеше си той, изведнъж обхванат от смущение, макар и да бе целунал ръцете й. Бръкна в джоба си, извади голям джобен нож и го отвори дополовина.

Съвсем същият е, мислеше си Клариса; същият особен поглед; същият кариран костюм; лицето попроменено, поотслабнало, може би леко съсухрено, но той изглежда прекрасно, съвсем същият.

— Така се радвам, че те виждам! — възкликна тя. Той бе извадил ножчето си. Същите навици, мислеше си тя.

Пристигнал едва снощи, обясни той; трябвало веднага да замине за провинцията; а инак всичко наред ли е? Как са другите — Ричард? Елизабет?

— А това какво е? — попита той, накланяйки джобното си ножче към зелената рокля.

Облечен е много добре, мислеше си Клариса; и както синаги ме критикува. Поправя си роклята; както обикновено си поправя роклята, мислеше сл той; през цялото това време, докато съм бил в Индия, тя е седяла тук; поправяла си е роклята; забавлявала се е; приеми, Парламента, отивала е, връщала се е и какво ли още не, мислеше си той, все по-раздразнен и по-раздразнен, все по-развълнуван и по-развълнуван, защото за някои жени няма нищо по-лошо на света от брака, мислеше си той; и от политиката; и от съпруга консерватор, като чудесния Ричард. Така е, наистина е така, помисли си той и затвори ножчето с щракване.