Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

— Звездите ли съзерцавате? — попита Питър.

Все едно, че се блъсна на тъмно в гранитна стена! Отвратително, ужасно!

Не заради самата нея. Тя усещаше колко зле започва да се отнася той със Сали; усещаше неговата враждебност, неговата ревност; неговото намерение да попречи на тяхната дружба. Всичко това видя в миг, като да бе блеснала светкавица; видя и колко достойно се държа Сали (никога не й се бе възхищавала толкова много!), как не се остави да бъде победена. Тя се засмя, после накара стария Джоузеф да й каже имената на звездите, което той винаги правеше с удоволствие и напълно сериозно. Стоеше и слушаше. Чу имената на звездите.

— Какъв ужас! — промърмори тя сама на себе си, сякаш през цялото време бе знаела, че нещо ще прекрати, ще вгорчи този неин щастлив миг.

И все пак колко много дължеше на Питър Уолш. Кой знае е защо, винаги когато си мислеше за него, тя си спомняше за техните спорове — може би защото така и се искаше да получава неговото одобрение. Дължеше му думи като „сантиментален“, „цивилизован“; те й идваха наум всеки божи ден, сякаш той я закриляше. Тази книга е сантиментална; онова отношение към живота е сантиментално. „Сантиментална“ вероятно е и самата тя, за да си спомня за миналото. Какво ли ще си помисли той, питаше се тя, когато се върне? Че е остаряла? Дали ще го каже, или тя сама ще долови как той си мисли, че е остаряла? Вярно е. След болестта си тя почти напълно бе побеляла.

Поставяйки брошката върху масата, тя усети внезапен спазъм, сякаш, докато се бе замечтала, някакви ледени нокти бяха успели да се впият в тялото й.

Още не е стара. Едва е навлязла в петдесет и втората си година. Месеци и месеци от тази година още не са покътнати. Юни, юли, август! Те почти всичките са още неначенати и сякаш забързала да улови падаща капка, Клариса (отивайки до тоалетната масичка) се гмурна в самото ядро на мига, прикова го на място — мига от тази юнска утрин, която носеше върху себе си отпечатъка на всички други утрини, — като видя отново огледалото, тоалетната масичка и всичките шишенца отгоре й, като събра цялото си същество в един фокус (щом се погледна в огледалото), като съзря деликатното розово лице на жената, която тази вечер щеше да дава прием; на Клариса Далауей; на себе си. Колко милиони пъти бе наблюдавала лицето си и винаги правеше същата едва доловима гримаса. Погледнеше ли се в огледалото, тя присвиваше устни. За да придаде характер на лицето си. Самата тя беше такава — с характер; остър като стрела; точен. Такава беше, когато някакво усилие, някаква необходимост да бъде това, което е, свиваше цялата й същност в едно; само тя знаеше колко различна ставаше тогава, колко друга, как се трансформираше, само за пред света, в един-единствен център, в един диамант, в жена, озарила като сияание не един мрачен живот, превърнала салона си в място за срещи, в убежище, където очевидно се приютяваха самотните; тя бе помагала на млади хора, които и бяха благодарни; опитвала се бе винаги да бъде такава, без да показва другите страни на своята личност — грешките, ревността, суетността, подозрителността, онова, което изпита сега, задето лейди Брутън не я бе поканила на обяд; и което, мислеше си тя (когато най-сетне се зае да разресва косата си); е крайно недостойно! Да, а къде ли й е роклята?

Вечерните й рокли висяха, закачени в шкафа. Клариса потопи ръката си в мекотата, внимателно откачи зелената рокля и я отнесе до прозореца. Беше скъсана.

Някой й бе настъпил полата. На приема в посолството бе усетила, че наборът в талията се разпра. При изкуствена светлина зеленото лъщеше, но сега, на слънцето, изглеждаше избеляло. Сама ще си я оправи. Прислужничките й са твърде заети. Нея ще облече довечера. Ще си вземе копринените конци, ножиците, ъъ… как се казваше? напръстника, разбира се, и ще ги занесе долу в салона, защото има освен това да пише писма, а и трябва да следи дали всичко върви в общи линии добре.

Странно, помисли си тя, като поспря на стълбищната площадка, превърнала се изведнъж в същия онзи диамант, в онази единна личност, странно как господарката познава състоянието, духа на своя дом! Слабодоловими звуци се виеха като спирала по стълбата; свистене на парцал; чукане; тракане; отваряне на външната врата с трясък; глас, който повтаря някакво поръчение в приземния етаж; дрънчене на сребро върху поднос; бюро, излъскано за приема. Всичко е за приема. (И ето че Луси влезе в гостната с подноса в ръце, постави огромните свещници върху полицата на камината, а по средата — сребърната кутия, обърна кристалния делфин към часовника. Те, дамите и господата, ще дойдат; ще стоят прави ще разговарят с онези превзето учтиви гласове, които тя можеше да имитира. От всички тях най-красива е нейната господарка — с нейните сребърни предмети, с нейното бельо, с нейния порцелан, защото слънцето, сребърните предмети, свалените от пантите врати, хората от фирмата „Ръмпълмейър“ й създават чувството, мислеше си Луси, докато оставяше ножа за разрязване на хартия върху инкрустираната масичка, за нещо постигнато. Вижте! Вижте! Извика тя, обръщайки се към някогашните си приятелки от хлебарницата на Кейтьръм, където бе работила по-рано, надзъртайки през витрината. Тя беше лейди Анджела, компаньонката на принцеса Мери, когато в салона влезе мисис Далауей.)