Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

Във вестибюла беше студено като в подземието на църква. Мисис Далауей повдигна ръка към очите си и щом Луси, прошумолявайки с роклята си, затвори вратата, тя се почувствува като монахиня, която се е оттеглила от света и усеща допира на познатите покривала, чува стародавните молитви. Готвачката подсвиркваше в кухнята. Чуваше се тракането на пишеща машина. Това е нейният живот; и като сведе глава над масичката във вестибюла, се поклони пред божествената власт, почувствува се щастлива и пречистена; взе бележника за записване на телефонните обаждания и си каза, че именно мигове като този са пъпките в върху дървото на живота, цветята на мрака, мислеше си тя (сякаш някаква красива роза бе разцъфтяла само за нейните очи); ни най-малко не вярваше в бога; но все пак, мислеше си, докато вземаше бележника, тя трябва да е благодарна и да се отплаща на прислугата, на кучетата и канарчетата и най-вече на Ричард, нейния съпруг, който е основата на всичко — на веселите звуци, на „зелените светлини“, дори на готвачката, която си подсвирква, защото мисис Уокър е ирландка и по цял ден си подсвирква — трябва да им се отплаща, черпейки от този таен запас от редки мигове, мислеше си тя, докато вземаше бележника, а Луси стоеше до нея и се опитваше да й обясни, че:

— Госпожо, мистър Далауей …

Клариса прочете в бележника: „Лейди Брутън желае да знае дали мистър Далауей ще обядва у нея днес.“

— Госпожо, мистър Далауей ми каза да ви предам че няма да обядва вкъщи.

— О, жалко! — възкликна мисис Далауей и Луси сподели (както и се очакваше от нея) Кларисиното съжаление (макар не и болката); долови намека; каза си, ето каква е любовта у аристокрацията; представи си в розова светлина своето собствено бъдеще; пое слънчобрана на мисис Далауей така, сякаш бе свещено оръжие, захвърлено от някоя богиня след нейната достойна проява на бойното поле, и го положи в поставката за чадъри.

— Не бой се вече — каза Клариса. Не бой се вече от летния зной; защото ударът, задето лейди Брутън е поканила Ричард на обяд сам, разтърси спокойствието на нейния миг — така ударът от загребващото весло разтърсва водораслото, заловено за дъното на реката; тя се разстрои, това я разтърси.

Милисънт Брутън, чиито обеди, казват, били изключително интересни, не я бе поканила. Никаква просташка ревност не би могла да я отдалечи от Ричард.

Но тя се страхуваше от самото време; по лицето на лейди Брутън, сякаш то бе циферблат, изсечен върху безчувствен камък, можеше да прочете как си отива животът; как година след година нейният дял намалява; как остатъкът вече няма способността да се разтяга, да поема цвета, солта, нюансите на живота както на младини, когато тя имаше чувството, че изпълва стаята, в която е влязла, когато, заставайки за миг на прага на своя салон, изпитваше някаква особена напрегнатост, като плувец, преди да скочи в морето, което тъмнее и сиветлее под него, а вълните прииждат и стихват още преди да се разбият, само леко набръчкват повърхността си и оставят ивица от пяна и бисери по водораслите. Постави бележника върху масичката във вестибюла. Тръгна бавно нагоре по стълбите, като се придържаше с ръце за парапета, сякаш току-що напускаше прием, на който ту една, ту друга нейна приятелка бе отразявала като огледало собственото й лице, собствения й глас; бе затворила вратата и бе постояла за миг отвън — самотна фигура, изправена пред ужасяващата нощ или по-точно пред напрегнатия взор на тази делова юнска утрин; смекчен за някои от пламъка на розите, но само за някои, тя усети това, когато се спря до отворения прозорец на стълбището, през който влизаше тракането на щорите, лаят на кучетата, влиза, помисли си тя, изведнъж почувствувала се смалена, остаряла, съсухрена, кипежът, нарастването, разцъфването на деня навън, вън от прозореца, вън от нейните тяло и мозък, които сега й изневеряваха, тъй като лейди Брутън, чиито обеди, казват, били изключително интересни, не я бе поканила.

Като монахиня, която се оттегля от света, или като дете, което изследва някаква кула, тя се качи горе поспря до прозореца, влезе в банята. Зелен линолеум и капещ кран. Пустота в сърцевината на живота; таванска стая. Жените трябва да свалят красивите си дрехи. По пладне те трябва да се събличат. Тя прободе игленика и положи жълтата си шапка с пера върху леглото. Чистите чаршафи бяха силно опънати от край до край като широка бяла лента, леглото й щеше да става все по-тясно и по-тясно. Свещта бе изгоряла дополовина, защото снощи се бе зачела в мемоярите на барон Марбо 14. Бе чела до късно за отстъплението от Москва. Парламентът заседаваше дълго и Ричард смяташе, че сега, след нейното боледуване, сънят й не бива да бъде смущаван. А и тя предпочиташе да си чете за отстъплението от Москва. Той го знаеше. И тъй, стаята бе таванска; леглото — тясно и когато лежеше на него и четеше, защото имаше лош сън, тя не можеше да прогони усещането за девственост, запазена, макар и да бе родила дете, прилепнала към нея като чаршаф. Обаятелна като момиче, по-късно тя имаше моменти, в които биваше завладявана от този студен дух, и тогава Ричард я виждаше в друга светлина — както например край реката в гората при Кливдън. Или после в Константинопол, а и другаде. Знаеше какво й липсва. Не беше нито красота, нито ум. Беше нещо основно, всепроникващо; нещо, което набръчква повърхността и стопля студения контакт между мъжа и жената или между жените. Макар че това тя не можеше да си представи съвсем ясно. Мисълта за него и бе неприятна; изпитваше скрупули, дошли един господ знае откъде или, както сама чувствуваше, изпратени от природата (която винаги е така мъдра); и въпреки това случвало й се бе, когато някоя жена, не момиче, а именно жена, й се доверява, плещи й дори глупости, да попадне под нейното очарование. Дали от състрадание, дали заради красотата й, дали защото тя самата обикновено бе по-възрастна от нея, или заради някаква случайна дреболия — лек аромат или цигулка откьм съседите (така странно е въздействието на звуците в дадени моменти), без съмнение усещаше тогава онова чувство, което биха изпитали мъжете. Само за миг; но то бе достатъчно. Беше като внезапно откровение, като изчервяване, което човек се опитва да възпре, ала не успява и накрая му се покорява, предава се напълно и замира в очакване, тогава животът го настига и той остава поразен от неговата значимост, възхитен от неговата красота, която разпуква тънката си черупка и руква навън, за да облекчи болките и раните. Тъкмо този единствен миг й носеше просветление, като ярка светлина, като фитил, запален в чашката на минзухар; тъкмо тогава усещаше, че започва да прониква в скрития смисъл на нещата. Но ето че близкото отново се отдалечаваше, контрастът се размазваше. Край, край на мига. Тези мигове (включително и с жени) бяха пълната противоположност на нейното легло (сега когато полагаше отгоре му шапката си), на барон Марбо и дополовина изгорялата свещ. Лежи будна, подът скърца; осветената къща изведнъж потъва в мрак; ако вдигне глава, ще чуе как щраква бравата, повдигната много внимателно от Ричард, който изкачва стълбите по чорапи, изпуска термофора и изругава. Колко смешно й става винаги!