Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

Хората не бива да секат дърветата. Има бог. (Той записваше подобни открития върху гърба на плик за писма.) Промени света. Никой не убива от омраза. Разкрий това на другите (той си го записа). И зачака, Ослуша се. Едно врабче кацна на оградата насреща и четири-пет пъти изчурулика „Септимъс, Септнмъс“, после продължи да извлича от гърлото си ноти, да пее с гръцки думи своята свежа и пронизителна песен за това, че няма престъпление, друго врабче взе да му приглася и двете заедно запяха проточено и пронизително, с гръцки думи, измежду дърветата в поляната на живота отвъд реката, където се разхождат мъртвите, за това, че няма смърт.

Ето я ръката му; ето там са мъртвите. Нещо бяло се трупа зад оградата насреща. Но той не смее да погледне. Зад оградата е Евънс!

— Какво казваш? — неочаквано попита Реция и седна на стола до него.

Пак се намеси! Винаги се намесва. Далеч от хората — трябва да отидат далеч от хората, каза той (скачайки), веднага, ето там, на столовете под онова дърво, където издължената форма на парка се простираше като парче зелен плат под таван от синкаворозов дим, а отзад, в далечината, се издигаше укрепление от къщи с неправилни форми, забулени в дим; където уличното движение боботеше в кръг, а вдясно сивкаво-кафеникави животни протягаха дълги шии над оградата на зоологическата градина, лаеха, виеха. И така, те седнаха под дървото.

— Погледни — замоли го тя и му посочи групичка момчета, конто носеха бухалки за крикет; едното влачеше крак, завърташе го около петата си, после пак го влачеше, сякаш беше клоун в мюзикхол.

— Погледни — молеше го тя, защото доктор Холмс и беше казал да привлича вниманието му към неща от действителността, беше казал, че той трябва да ходи на мюзикхол, да играе крикет — ето това е спорт за него, каза доктор Холмс, приятен спорт, на открито, това е спортът за нейния съпруг.

— Погледни — повтори тя.

Погледни, молеше го незримого, гласът, който разговаряше напоследък с него, най-великия представител на човечестното. Септимъс, отнет от живота и предаден на смъртта, господът бог, който бе дошъл да обнови обществото, който лежеше като покривало, като снежна покривка, застрашавана само от слънцето, навеки неразрушим, страдащ навеки, изкупителната жертва всевечният страдалец; но не, той не иска всичко това; простена и отмахна с ръка от себе си това всевечно страдание, тази всевечна самота.

— Погледни — повтори тя, защото той не биваше да си говори на глас, когато са навън. — Хайде, погледни — молеше го.

Но какво да погледне? Няколко овце. И нищо повече.

— Къде е подземната станция „Риджънтс Парк“ — биха ли могли да й кажат къде е станцията „Риджънтс Парк“ — запита Мейзи Джонсън. Тя бе пристигнала от Единбург само преди два дни.

— Не оттук — ето натам! — извика Реция, като я отпрати с жест, да не би да види Септимъс. Тези двамата изглеждат много странно, помисли си Мейзи Джонсън. Всичко й изглеждаше много странно. Озовала се за първи път в Лондон, дошла бе да работи в магазина на чичо си на Ледънхол Стрийт, тя бе излязла тази сутрин да се поразходи в Риджънтс Парк и онази двойка на столовете направо я стъписа; младата жена приличаше на чужденка, а мъжът изглеждаше така странно; тъй че дори когато остарееше, все още щеше да си спомня, в паметта й все още щеше да се откроява как през една прекрасна лятна сутрин преди петдесет години се е разхождала в Риджънтс Парк.

Защото тя бе само на деветнайсет и най-после й се бе удало да дойде в Лондон; но колко странно бе всичко, тези двамата, които бе помолила да я упътят, жената как само трепна и махна с ръка, а мъжът — той изглеждаше крайно особен; вероятно се караха; вероятно се разделяха завинаги; имаше нещо, това й беше ясно; а и всичките тези хора (защото тя се бе върнала на Широката алея), каменните саксии, изкуствено подредените цветя, възрастните мъже и жени; повечето от тях инвалиди в колички — всичко това в сравнение с Единбург й изглеждаше толкова странно. И Мейзи Джонсън, сливайки се с тази бавно движеща се разсеяно зяпаща, галена от вятъра тълпа — катерички с наперени опашки, които скачаха по дърветата врабчета, които ровеха за трохи, кучета, които душеха оградите, душеха се едно друго, докато мекият топъл ветрец ги обливаше и придаваше някакво любопитство на неподвижно вторачения, безизразен поглед, с който те възприемаха живота, — Мейзи Джонсън замалко да извика „Ау!“ (защото онзи млад мъж на стола направо я стъписа. Имаше нещо, това й беше ясно)