Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

Лукреция Уорън Смит, седнала до съпруга си в Риджънтс Парк, на Широката алея, погледна нагоре.

— Септимъс, виж, погледни! — извика тя. Защото доктор Холмс й бе препоръчал да събужда у съпруга си (на когото му няма нищо сериозно, само дето е малко потиснат) интерес към околните неща. Ето, помисли си Септимъс, като погледна нагоре, те ми сигнализират. Действително не с истински думи; тоест той засега не може да разчете езика им; но всичко е напълно ясно, каква красота, каква изящна красота, и сълзи изпълниха очите му, вторачени в думите от дим, които чезнеха и се сливаха с небето и в своето неуморимо милосърдие и приветлива доброта го даряваха с образци на невъобразима красота и го известяваха за намерението си да му доставят още красота, много красота, и то за нищо, завинаги, само заради това че гледа! Сълзите се стичаха по бузите му. Пише „фондан“; рекламират фонданови бонбони, така каза на Реция една бавачка. Двете заедно започнаха да сричат: „Ф… о… н… д…“

— К… р… — продължи бавачката и Септимъс я чу да произнася: „Ка Ер“, съвсем близо до ухото му, басово, тихо, като орган, но с една рязка нотка в гласа, като при свирнята на щуреца, от която го побиха приятни тръпки и която изпрати звуците на вълни към мозъка му, където те се сблъскаха и се разбиха. Какво великолепно откритие — че при определени атмосферни условия (трябва да мислим научно, преди всичко научно) човешкият глас може да събужда дърветата за живот! За щастие Реция отпусна тежко ръката си върху коляното му, така че го притисна към земята, прикова го, инак би полудял от вълнението да наблюдава как брястовете се издигат и падат, издигат и падат, а листата им блестят и цветът им ту избледнява, ту се насища от синьо до зеленото на прозрачна вълна, като пера върху конски глави или върху дамски шапки, така гордо се издигаха и падаха, така великолепно.

Но той няма да полудее. Ще затвори очи; няма да гледа нищо повече.

Ала те му махаха; листата бяха живи; дърветата бяха живи. И тъй като листата бяха свързани чрез милиони фибри със собственото му тяло, седнало на стола, те поклащаха и него — нагоре-надолу; когато клонът се протегна, той направи същото. Врабчетата които пърхаха, издигаха се и падаха като безредни струи на фонтан, допълваха картината — синьо-бяла, прорязана с черни клони. Звуците се свързваха в търсена хармония; интервалите помежду им бяха не по-малко съществени от самите тях. Проплака дете. Съвсем закономерно някъде в далечината прозвуча рог. Всичко това, взето заедно, означаваше зараждането на нова религия …

— Септимъс! — извика Реция.

Той трепна рязко. Хората сигурно са забелязали.

— Ще се разходя до фонтана и ще се върна — каза тя.

Защото повече не можеше да издържа, Доктор Холмс нека си разправя, че му нямало нищо. Далеч по-добре би било да умре! Тя не може да седи до него, когато той се взира така и не я вижда; тогава всичко започва да й се струва ужасно: небето и дърветата, децата, които играят, влачат колички, надуват свирки падат на земята; всичко става ужасно. Не, той няма да се самоубие; а тя няма с кого да споделя. „Септимъс е много зает с работа“, само това можеше да каже на собствената си майка. Любовта те прави самотен, мислеше си тя. Няма с кого да споделя, вече не и със Септимъс, и като се извърна иззад, го видя седнал сам на стола, облечен в износеното си палто, вторачен пред себе си. Мъж, който казва, че ще се самоубие, е страхливец, но Септнмъс е участвувал във войната; той е смел, ала това вече не е Септимъс. Тя си слага дантелената якичка. Слага си новата шапка, а той така и не забелязва; и е щастлив без нея. А тя, тя не може да бъде щастлива без него! Не може! Той е егоист. Такива са мъжете. Защото не е болен. Доктор Холмс каза, че му няма нищо. Тя протегна ръката си напред. Ето! Халката й се изхлузва — толкова с отслабнала. Така страда, а няма с кого да сподели.

Далече е Италия, и белите къщи, и стаята, в която сестрите й седят и шият шапки, и улиците, изпълнени вечер с хора, които се разхождат, смеят се високо и въобще не са такива едни полуживи като англичаните, които седят сгушени в градинските столове пред някое грозно цвете, забодено в саксия!

— Да видите само градините в Милано — каза тя гласно. Но на кого?

Нямаше никой. Думите й заглъхнаха и изчезнаха.

Така изчезва фойерверк. Неговите искри, прорязали си път в нощта, отстъпват пред нея, спуска се мракът, залива очертанията на къщите и кулите; суровите форми на хълмовете се смекчават и потъват в него. Но макар и невидими, те изпълват нощта; останали без цвят; без прозорци, те съществуват още по-категорично и внушават онова, което ярката дневна светлина не може да предаде — страховете и напрежението на неща, струпани наедно в мрака; скупчени в мрака; лишени от облекчението, което носи зората, когато просветли стените до сиво и бяло, когато очертае прозорците, вдигне мъглата от полетата, покаже кротко пасящите червено-кафяви крави и всичко пак се разкрие пред очите ни; отново съществува. Аз сьм сама; Аз съм сама!, извика тя край фонтана в Риджънтс Парк (вторачена в Индиеца и неговия кръст) и така както в полунощ, когато границите се заличат, страната вероятно възвръща някогашния си облик, става такава, каквато са видели римляните, пристигайки тук, обгърната в мъгла, с планини без имена и реки, които се извивали кой знае накъде — такъв бе нейният мрак; когато изведнъж — отпреде й сякаш изникна скала и тя застана върху нея — си каза, че е негова съпруга, че са се оженили преди години в Милано, негова съпруга е и никога, никога няма да разкрие, че той е луд! Обърна се и скалата пропадна; надолу-надолу, а заедно с нея и тя. Защото него го нямаше, отишъл е, помисли си Реция, да се самоубие, както често бе заплашвал, да се хвърли под някоя кола! Но не; там е; седи все така сам на стола си, в своето износено палто, с кръстосани крака, гледа право напред и говори на глас.