Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

И докато вървеше заедно с мис Пим от ваза на ваза, докато избираше, тя си мислеше, глупости, глупости, все по-спокойно и по-спокойно, сякаш цялата тази красота, този аромат, тези цветове, мис Пим, която я харесваше и и се доверяваше, бяха някаква вълна, която я залива и надмогва тази омраза, чудовището, всичко; а самата нея издига нагоре и нагоре, докато изведнъж, ах! на улицата отвън гръмна револвер!

— Господи, тези автомобили — възкликна мис Пим, отиде до витрината, за да погледне, и се върна обратно, усмихвайки се извинително, с букет секирчета в ръце, като че ли самата тя е виновна за тези автомобили, за тези автомобилни гуми.

Силната експлозия, накарала мисис Далауей да подскочи, а мис Пим да отиде до витрината и да се извинява, бе причинена от един автомобил, който се беше ударил в тротоара точно срещу цветарския магазин „Мълбери“. Минувачите, които, разбира се, спряха и се зазяпаха натам, едва успяха да зърнат лицето на някаква изключително важна особа на фона на гълъбовосивата тапицерия, преди една мъжка ръка да дръпне перденцето, така че остана да се вижда само малък квадрат от гълъбовосива материя.

И въпреки това веднага плъзнаха слуховете, от средата на Бонд Стрийт до Оксфърд Стрийт по единия тротоар и до парфюмерията „Аткинсън“ по отсрещния понесоха се незримо, нечуто, същи облак, спускащ се бързо, като воал, над планините, обвеяха лицата, само миг преди това шумни и подвижни, и наистина им придадоха нещо от спокойствието и неподвижността на облака. Ето, загадката ги бе докоснала е крилото си; те бяха чули гласа на властта; появил се бе духът на благоговението със здраво превързани очи и широко разтворена уста. Но никои не знаеше чие лице са видели.

На Уелския принц, на кралицата, на министър-председателя? Чие бе това лице? Никой не знаеше.

Едгар Дж. Уоткис, нарамил свита на руло оловна тръба, се провикна, разбира се, на смях:

— Кулътъ на министьр-преседателя.

Септимъс Уорън Смит, който изведнъж установи, че е неспособен да продължи по-нататък, го чу.

Септимъс Уорън Смит, трийестинагодишен, бледен с нос като клюн, обут в кафяви обувки, облечен в износено палто, с онзи израз на тревога в лешниковите очи, който тревожи и съвършено непознати хора. Светът е вдигнал камшик; къде ли ще го стовари? Всичко беше в застой. Боботенето на автомобилните двигатели звучеше като неравномерно отекващ в човешкота тяло пулс. Слънцето напичаше особено силно, тъй като автомобилът бе спрял пред витрината на цветарницата „Мълбери“; възрастните дами, седнали на втория етаж на омнибусите, разтвориха черните си слънчобрани, само тук-таме с леко щракване се разперваше по някой зелен или червен. Мисис Далауей се приближи до витрината с огромен букет благовонии секирчета в ръце и погледна навън; розовото й личице бе смръщено в почуда. Всички гледаха автомобила. Гледаше и Септимъс. Момчета наскачаха от велосипедите си на земята. Движението по улицата се задръстваше, А автомобилът не мърдаше от мястото си, със спуснати перденца на някакви странни шарка, като дръвчета, така поне ги виждаше Септимъс, и това, че постепенно пред самите му очи всичко се събра около един център, сякаш в очакване да са случи нещо ужасно, ето това го плашеше. Светът се клатушка и трепери, всеки миг може да пламне, само аз преча, мислеше си той. Не гледат ли всички него, не го ли сочат с пръст; дали не е закован на мястото си, вкоренен в паважа с някаква цел? Но каква?

— Да вървим, Септимъс — каза неговата съпруга, дребна женица с големи очи и жълтеникаво измито лице; италианка.

Но и самата Лукреция не можеше дп откъсне очи от автомобила и перденцата с изображения на дръвчета.

Кралицата ли е вътре — кралицата, тръгнала да пазарува?

Шофьорът отвори нещо, друго завъртя, трето затвори и се върна обратно на мястото си.

— Хайде — подкани го Лукреция. Но нейният съпруг, защото те бяха женени от четири, не, вече от пет години, подскочи, сепна се и каза сърдито: „Добре!“, сякаш тя го бе прекъснала.

Хората сигурно забелязват, сигурно виждат. Хората, помисли си тя и огледа тълпата, зяпнала автомобила; англичаните с техните деца, техните коне, техните дрехи, от които тя в известен смисъл се възхищаваше, но сега те бяха „хората“, защото Септимъс бе казал „Ще се самоубия“; какви ужасни думи! Ами ако са го чули? Тя огледа тълпата. Помощ, помощ!, искаше и се да извика към тези деца и жени на касапи. Помощ! А едва миналата есен те двамата със Септимъс стояха на крайбрежната улица, загърнати с една и съща пелерина; Септимъс, наместо да приказва, четеше вестник, тя го издърпа от ръцете му и се изсмя в лицето на стареца, който ги бе видял! Но човек прикрива своята трагедия. Тя трябва да го измъкне оттук и да го заведе в някой парк.