Вирджиния Вулф: Мисис Далауей

Но тези жени в Индия вероятно са разбрали — тези празноглави, хубавки, повърхностни глупачки. Впрочем напразно го съжаляваше. Защото той самият се чувствуваше напълно щастлив, поне така я уверяваше — съвършено щастлив, макар че не постигна нищо от онова, за което двамата бяха говорили; целият му живот се оказа един провал. Още я беше яд.

Стигна до входа на парка. За момент спря, загледана в омнибусите по Пикадили.

За никого на този свят вече не би казала, че е такъв или онакъв. Чувствуваше се много млада и същевременно ненаказано остаряла. Всяко нещо разглеждаше сякаш под лупа и същевременно оставаше настрани, като зрител. Винаги бе имала чувството, ето и сега, докато наблюдаваше такситата, че се намира в открито море, навътре, навътре и е съвсем сама; винаги бе имала чувството, че е много, много опасно да живееш дори един-единствен ден. Не че се мислеше за голяма умница или за нещо необикновено. Сама не можеше да си представи как беше изкарала живота си с крехките знания, които им бе дала фройлайн Даниълс.

Нищо не знаеше: нито езици, нито история; вече почти не четеше, освен някоя мемоарна книга вечер в леглото; и все пак и беше неимоверно интересно; всичко това; отминаващите таксита; и тя не би могла да каже за Питър, не би могла да каже за себе си, аз съм това, аз съм онова.

Единствената й дарба е, че усеща нещата инстинктивно, помисли си тя, когато отново продължи пътя си. Ако я затворят в стая с някого, или ще извие гръбнак като котка, или ще се размърда. Девъншир Хаус, Бат Хаус, къщата с порцелановото папагалче, виждала ги бе целите блеснали в светлина; спомняше си Силвия, Фред, Сали Ситън — и още колко много хора; танците по цели нощи; каруците, които отминаваха с тропот към пазара; прибирането вкъщи през парка. Спомняше си как веднъж хвърли един шилинг в Серпантината 4. Но всеки има спомени; за нея по-интересното е това, тук, сега, пред очите и; ето онази дебелана в таксито. В такъв случай има ли някакво значение, питаше се тя, вървейки към Бонд Стрийт, има ли някакво значение, че самата тя неизбежно ще престане да съществува; че всичко това ще продължи без нея; неприятно ли и е, или се успокоява от мисълта, че смъртта е безусловният край?, но че нея все пак ще я има по улиците на Лондон, понесена от приливите и отливите на ежедневието, насам-натам, че Питър ще го има, че те живеят един в друг, че тя е част, сигурна бе в това, от дърветата в тяхната градина, от онази къща там, грозна, рушаща се; част от хора, с които никога не се е срещала; че обгръща като мъгла своите най-добри приятели, които я повдигат върху клоните ей така, както бе виждала дърветата да повдигат мъглата, колко надалеч се простира той, нейният живот, тя самата. Ала за какво си помисли, когато погледна във витрината на Хачардс 5? Какво се опита да си припомни — може би прозрачночистите зори на село? — когато прочете в разтворената книга:

Този късен век на човешката цивилизация бе издълбал у всички тях, мъже и жени, истински кладенец от сълзи. Сълзи и скръб; храброст и държеливост; достойнство и стоицизъм. Да си спомним например как откри своя благотворителен базар лейди Бексбъро, жената, от която тя се възхищаваше най-много.

На витрината бяха разтворени още „Веселите пътешествия на Джорък“, „Мистър Спондж“ 7, мемоарите на мисис Аскуит 8и „На лов за едър дивеч в Нигерия“. Колко много книги, но нито една не бе подходяща, за да я занесе на Ивлин Уитбред в болницата. Нищо, което би и доставило удоволствие и би накарало тази изсушена донемайкъде дребна женица поне за секунда да погледне сърдечно Клариса, когато тя влезе при нея, преди да се впуснат в обичайния безконечен разговор за женските болести. А колко й се иска това, хората да се радват, когато я видят да влиза при тях, каза си Клариса и като се обърна, тръгна отново към Бонд Стрийт, раздразнена, защото е глупаво да имаш някакви по-особени причини, когато правиш нещо. Би предпочела да е като Ричард, които винаги прави нещо заради самото него, докато за нея, разсъждаваше Клариса, чакайки да пресече, е по-важно да накара хората да си помислят това или онова; пълна идиотщина, знаеше го добре (ето че полицаят вдигна ръка), защото не успяваше никого да заблуди нито за момент. Ах, ако можеше да започне живота си отново!, помисли си тя и стъпи на платното, ако можеше поне да изглежда по-различно! Най-напред щеше да е мургава като лейди Бексбъро, с кожа като шагрен и красиви очи. Щеше да бъде, също като лейди Бексбъро, бавноподвижна и внушителна; доста едра; по мъжки пристрастена към политиката; собственичка на провинциално имение; искрена и достолепна. Наместо това е слаба като грахово стъбълце, със смешно личице и нос като птича човка. Вярно, че има хубава стойка, че ръцете и краката и са изящни, че се облича добре, още повече, като се вземе предвид колко малко харчи за дрехи. Но напоследък често й се струва, че това нейно тяло (спря се да погледа една картина от холандски майстор), това тяло с всичките му достойнства е нищо, абсолютно нищо. Има изключително странното усещане, че е незабележима; невидима, неизвестна; сега, когато пред нея вече не стои перспективата да се омъжва, да ражда деца, нищо друго освен това тържествено придвижване заедно с другите хора по Бонд Стрийт, когато е мисис Далауей, дори вече не и Клариса, просто мисис Ричард Далауей.