Вирджиния Вулф: Мисис Далауей

Привидно няма и не може да има нищо общо между една дама от висшето общество и един психически разстроен беден чиновник. Септимъс Уорън Смит дори и не подозира за съществуванието на Клариса Далауей, а тя научава за ветерана от войната едва в края на романа, когато гостът на нейния прием, доктор Уилям Брадшо, й съобщава за неговото самоубийство. До този момент обаче проницателният читател вече ще е установил паралелността на двата образа — не само по отношение на някои външни белези, но преди всичко по отношение на техния светоглед.

Смисълът на „тази треска, животът“ за Клариса Далауей е в действието, в създаването и тъкмо това е причината, която непрекъснато я подтиква да устройва приеми, да събира хората така, сякаш върши жертвоприношение (ако използуваме сравнението на самата героиня). За нея приемът е както творбата за твореца. По същия начин и Септимъс търси за себе си импулс за живот в професията на своята съпруга, която той идентифицира със съзиданието. Правенето на шапки го изпълва с „усещането за закрила, за сигурност“. То е „неговото убежище“. Убежище от ужасите на войната, от смъртта, а по-късно и от лудостта. Вирджиния Улф твърде добре е познавала целебните свойства на съзиданието, на творчеството. Известно е, че за нея душевно най-тежките периоди са настъпвали след приключването на дадена творба. И то не само защото се е бояла от отзивите на критиката (нейният страх от негативни оценки е бил пословичен), а и защото отливът от активната дейност е оставял у нея чувството за празнота, за безполезност. Един от най-тежките пристъпи на своята болест тя получава именно след завършването през 1913 година на романа „Пътешествието“, когато дори прави опит да се самоубие, като се хвърли през прозореца, а през 1941 година, след като написва романа „Между действията“, състоянието, в което изпада, я довежда до последната фатална стъпка в нейния живот — самоубийството.

Когато обаче е писала своята книга „Мисис Далауей“, Вирджиния Улф се е намирала в един относително душевно спокоен за нея период. Вероятно затова и „отливите на тялото“, поне що се отнася до Клариса, далеч невинаги предвещават смърт. Редуването на приливите и отливите на тялото, на деятелността и пасивността отразява две различни лица на мисис Далауей — светската дама и оттеглилата от света монахиня. Усамотяването дава възможност на човека да размишлява над основните въпроси на битието (когато на приема научава за самоубийството на Септимъс, Клариса се оттегля сама в стая, за да си изясни собственото си отношение към смъртта), както и да запази своята индивидуалност, да се защити от общоприетите норми (ако не физически, то поне в мислите си Септимъс се отдръпва от обществото, което се опитва да му натрапи истини като тази, че „всеки има приятели, убити във войната“). Защото няма по-голяма опасност за човека от тази да бъде разрушена неговата индивидуалност да бъде подчинена тя на чужда воля. В случал с мисис Дадауей носител на тази опасност е нейният приятел от младостта Питър Уолш, който, колкото и да е обаятелен, колкото и да е образован като съпруг би бил непоносим тиранин. Дори изминалите години и бракът на Клариса с Ричард Далауей не са унищожили напълно тази опасност. Нали тъкмо Питър Уолш нарушава предиобедното спокойствие и усамотение на Клариса в деня на нейния прием! В случая със Септимъс ролята на разрушител на свободата на личността се изпълнява от доктор Уилям Брадшо „знаменит лекар, ала за нея“, разсъждава Клариса, след като научава за смъртта на нещастния чиновник, „някак неопределимо зловреден, безполов, безчувствен, крайно учтивв с жените, но способен да извърши страхотно престъпление — да насили душата ти…“ Именно за да се съхрани, за да запази независимостта на своята душа, Септимъс се самоубива. Единствено Клариса, неговият двойник, разбира това.

От предговора на Вирджиния Улф към „Мисис Далауей“ научаваме, че първоначалната идея на писателката е била Клариса Далауей да умре по време на своя прием. И читателят през целия роман бива подготвян за това — болестта и, предчувствието на Питър и т.н. С въвежданото на образа на Септимъс обаче тази смърт става ненужна. Септимъс, представлявайки, както казахме, тъмната страна на Клариса, е естественото олицетворение на смъртта, така както мисис Далауей с нейните приеми е олицетворение на живота. И това, че предчувствията за нейната смърт се оказват лъжливи, е още една победа на живота, потвърждение на онова, което чувствува Клариса и което очевидно е вътрешно убеждение и на Вирджиния Улф, че дори и след смъртта „нея все пак ще я има по улиците на Лондон, понесена от приливите и отливите на ежедневието“.