Вирджиния Вулф: Мисис Далауей

— Добро утро, Клариса! — каза Хю с несдържан възторг в гласа, тъй като двамата се знаеха от деца. — Накъде си тръгнала?

— Обичам да се разхождам из Лондон — отвърна мисис Далауей. — Много по-приятно е, отколкото да се разхождаш сред природата.

Току-що пристигнали, за да отидат, за жалост, на лекар. Другите хора идват в Лондон, за да отидат на художествена изложба, на опера, за да поразвлекат дъщерите си: Уитбредови идват, за да „отидат на лекар“. Безброй пъти Клариса бе посещавала Излин Уитбред в болницата. Пак ли е болна Ивлин? Неразположена е, каза Хю и повдигна раменете на своето много добре покрито, мъжествено, изключително красиво, чудесно тапицирано тяло (той винаги беше дори прекалено добре облечен, но вероятно така и трябваше, при неговата службица в двореца), явно намеквайки, че жена му има някакво вътрешно страдание, не сериозно, и че Клариса Далауей, като стара приятелка, би следвало да го разбере, без да е необходимо да се доуточнява. Ах, да, естествено, че го разбира, колко неприятно; и усети у себе си някакво сестринско чувство, като същевременно изпита известна неловкост заради шапката си. Май не е подходяща за такава ранна утрин? Защото Хю винаги я караше да се чувствува (ето и сега, когато се засуети, повдигайки доста претенциозно патката си и уверявайки я, че прилича на осемнайсетгодишно момиче и че, разбира се, ще дойде на нейния прием довечера, Ивлин изрично настоява за това, само дето ще позакъснее заради приема в двореца, на който трябва да заведе един от синовете на Джим), винаги я караше да се чувствува някак оскъдно облечена редом с него, като ученичка, но го усещаше близък, защото го познаваше открай време, а и защото наистина го мислеше за добър по своему човек, макар че Ричард едва не побесняваше, като го видеше, а що се отнася до Питър Уолш, и до-ден днешен не можеше да и прости, задето го харесва.

Спомняше си всичко от едно време в Бъртън — сцена подир сцена: Питър беснее, Хю, разбира се, не-съизмерим с него и все пак далеч не такъв глупак, какъвто го изкарваше Питър; далеч не някакво сламено чучело. Щом възрастната му майка го помолеше да не ходи на лов или да я заведе до Бат, той го правеше, без да каже и дума; беше напълно лишен от егоизъм, а що се отнася до твърдението на Питър, че нямал нито сърце, нито мозък, нищо друго освен маниерите и възпитанието на един английски джентълмен, то само показваше нейния скъп Питър откъм най-лошата му страна; а той можеше да бъде непоносим; можеше да бъде невъзможен; но и очарователен съпътник за разходка в утрин като тази. (Юни беше разлистил всяко клонче по дърветата. Майките в Пимлико кърмеха бебетата си. Послания се провождаха от Флийт Стрийт до Адмиралтейството. Оживлението по Арлингтън Стрийт и Пикадили сякаш загряваше дори въздуха в парка и вихрено понасяше лъскавите листа върху вълните на онази божествена жизненост, която Клариса така обичаше. Танци, яздене, всичко това някога бе обожавала.)

Защото, макар те двамата с Питър да бяха разделени сякаш от стотици години — тя никога не му пишеше писма, а неговите бяха сухи като съчки, — току и се случваше най-внезапно да си помисли: какво ли ще каже той, ако е с мен сега? някои дни, някои случки я караха да си спомни за него, ала спокойно, без предишната горчивина; което вероятно е отплатата, задето си обичал някого; мисълта за него те връхлита посред Сейнт Джеймсиз Парк в някоя прекрасна утрин, наистина става така. Но Питър — колкото и да бе красив денят, колкото и да бяха красиви дърветата, тревата, облечените в розово момиченца, — Питър никога не забелязваше подобни неща. Ако тя му обърнеше внимание, той щеше да си сложи очилата, щеше да погледне. Него го интересуваше възвишеното; Вагнер, поезията на Поуп, човешкият характер въобще и недостатъците на нейната собствена душа. Колко я упрекваше! Колко спореха двамата! Тя ще се омъжи за министър-председател и застанала на горната площадка на стълбището, ще приема гости; съвършената домакиня, така и казваше той (неведнъж след това бе плакала в стаята си заради тези негови думи), просто е родена да устройва приеми, казваше той.

И ето сега, в Сейнт Джеймсиз Парк, тя все още спореше със себе си, все още искаше да се самоубеди — да, трябваше да се самоубеди, — че е била права, като не се омъжи за него. Защото в брака хората, които ден след ден живеят под едни покрив, трябва да си дават малко свобода, малко независимост — нещо, което Ричард и позволяваше, а и тя на него. (Къде е той тази сутрин например? На някакво заседание, за какво, тя никога не питаше.) Докато с Питър всичко трябваше да се споделя; във всичко да се вниква. А това бе непоносимо; и щом стигна до онази сцена в градинката край чешмата, когато трябваше да скъса с него, ако не искаше да се погубят и двамата, тя се почувствува вече напълно убедена; макар че с години бе носила у себе си, забита в сърцето и като стрела, болката, мъката; а какъв ужас изпита в онзи миг, когато на един концерт й казаха, че той се бил оженил за някаква жена, с която се запознал на парахода за Индия! Никога нямаше да забрави всичко това. Студена, безсърдечна, самото целомъдрие, така я наричаше той. Тя въобще не можа да разбере що за любов е неговата.