Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

Животът е ключов мотив в романа „Мисис Далауей“. Разходката на Клариса из лондонските улици, както и след това разходките на дъщери и Елизабет и на Питър Уолш са възхвала на живота в неговата многоликост и същевременно начин за приобщаване на героите към колективното битие на града. Същата двойна функция имат и звуците от камбаните иа лондонските часовници, шумът от уличното движение, тайнственият автомобил, появил се пред цветарницата „Мълбери“, изписващият букви във въздуха самолет. Както и, разбира се, приемът, който обединява цялото противоречащо си многообразие на живота и който, още по-важно — обединява, примирява живота и смъртта.

Мариана Неделчева

Мисис Далауей каза, че сама ще отиде за цветята. Защото Луси си имаше друга работа. Трябваше да се свалят вратите от пантите; щяха да идват от фирмата „Ръмпълмейър“. Пък и, помисли си Клариса Далауей, какво утро — свежо, сякаш отредено за детски игри на морския бряг.

Колки забавно! Сякаш се гмурваш! Усещането й бе познато от Бъртън, когато с леко изскьрцване на пантите, което още чуваше, тя разтваряше широко остъклените врати към градината и се гмурваше във въздуха навън. Колко свеж, колко спокоен, по-безветрен и от този сега бе въздухът в ранна утрин; като плисъка на вълна; като целувката на вълна; хладен, пронизващ и все пак (за едно осемнайсетгодишно момиче, каквото бе тя по онова време) тържествен, внушаващ чувството, каквото изпитваше тя, застанала на прага на отворената врата, че предстои да се случи нещо; наблюдаваше цветята, дърветата, над които се извиваше дим, враните, които се надигаха, падаха; стоеше и наблюдаваше, докато веднъж Питър Уолш попита: „Мечтание сред зеленчуците?“ — така ли беше? — „Лично аз предпочитам хората пред карфиола“ — така ли беше? Вероятно го е казал някоя сутрин, когато тя е излязла на терасата след закуска — Питър Уолш. Той би трябвало скоро да се завърне от Индия — през юни или през юли, забравила точно кога, защото писмата му са ужасно скучни; човек помни думите му; очите му, джобното ножче, усмивката, цупенето и колкото и да е странно, след като милион са изчезнали безвъзвратно, някои негови изрази като тези за карфиола. Изчака вдървено на тротоара, докато отмине фургонът на „Дъртнол“. Очарователна жена, помисли си Скроун Първис (познаваше я така, както човек може да познава съседите си в Уестмпнстър); нещо у нея му напомня птичка, синьозеленикавата лекокрила весела сойка, макар че минава петдесетте и е доста побеляла след боледуването си. Гордо изправена на ръба на тротоара, като че ли е кацнала, тя не го забелязваше, чакаше да пресече.

Защото, когато си живял в Уестминстър — вече колко години? повече от двайсет, — усещаш, Клариса бе сигурна в това, дори сред шума на уличното движение или събуждайки се нощем, някаква особена тишина, някаква тържественост; някакво неопределимо при-тихване; напрегнатост (но всичко това може да е и от сърцето и, увредено, казват, от инфлуенцата), преди да удари Биг Бен. Ето! Започва. Първо мелодията, предупреднтелно; после часа, неотвратимо. Оловните вибрации се разнасят във въздуха. Какви глупаци сме, помисли си Клариса, пресичайки Виктория Стрийт. Един господ знае защо го обичаме толкова, сами си го представяме, измисляме си го, създаваме го, разрушаваме го и в следващата секунда отново го сътворяваме; но същото правят и най-последните повлекани, и най-презрените бедняци, които, седнали на нечии чужди стьлби, пият чашата на своето падение; и никой закон, тя бе уверена, не може да ни преследва заради това: ние всичка обичаме живота. Погледите на хората, техните походки, леки, тежки или провлачени; врявата и шума: каретите, автомобилите, омнибусите, фургоните, хо-рата-сандвичи, които тътрят крака и от време на време се завъртат; уличните духови оркестри, латерните, победната, звънка, пронизително гръмка песен на аероплана в небето; всичко това обичаше тя; живота, Лондон, този миг от юни.

Защото беше средата на юни. Войната бе свършила, но не и за такива като мисис Фокскрофт, която цяла вечер снощи на приема в посолството се терза от мъка, задето сега, след гибелта на нейното прекрасно момче, старинният им замък ще бъде наследен от някой братовчед; или като лейди Бексбъро, която, казват, открила благотворителен базар, едва-що получила телеграмата, че Джон, нейният любимец, е паднал убит; вече свърши; слава богу, свърши. Беше юни.

Кралят и кралицата си бяха в двореца. И навсякъде, макар и толкова рано сутрин, плющяха с камшици, пришпорваха в галоп коне, удряха с бухалките за крикет: „Лордс“ 1, „Аскот“ 2, „Ранело“ 3и прочие; все още обгърнати от нежната мрежа на сивосинкавия утринен въздух, която с напредването на деня щеше да се вдигне и да освободи място върху техните игрища и полета за пъргавите кончета, чийто нозе, едва допрели земята, отново литват нагоре, за буйните младежи, за веселите, облечени в прозрачни муселиновн рокли момичета, излезли въпреки ранния час да потичат със смешните си рунтави кученца, макар и да бяха танцували цяла нощ; въпреки ранния час разсъдливи възрастни дами летяха с автомобилите си по някакви свои тайнствени дела; бижутерите се суетяха около витрините си, подреждаха пръстените с изкуствени и естествени диаманти, красивите старинни синьозеленикави брошки в обковка от осемнайсети век, за съблазън на американците (не, трябва да бъде по-пестелива, не бива безразсъдно да купува подаръци за Елизабет), но и тя, която обича тези неща с някакво нелепо постоянство, която се чувствува свързана с тях, тъй като по време на династията Джордж нейните деди са били придворни, и тя довечера ще блести и озарява, довечера на своя прием. Ала колко странна и се стори тишината на влизане в парка; маранята; жуженето; бавно плуващите щастливи патици; клатушкащите се гушести птици; и изведнъж насреща и се задава не друг, а Хю Уитбред, зад гърба му, съвсем на място, се открояват правителствените сгради, а самият той носи дипломатическо куфарче с кралския герб; нейният стар [???]