Вирджиния Вулф: Мисис Далауей

И въпреки това имат основание онези критици, които виждат в „Мисис Далауей“ литературния автопортрет на Вирджиния Улф. Още при излизането на романа Литън Стрейчи, близък приятел на Вирджиния Улф и член на литературно-естетическия кръг „Блумсбъри“ (наред с Тоби Стивън, Вирджиния и Ленард Улф, Ванеса и Клайв Бел, Дънкан Грант, Роджър Фрай др.), отбелязва, че тя ту се подиграва на своята героиня, ту я оприличава на себе си. Литън Стрейчи не е сред почитателите на тази книга. Той с съзирал в нея „несъответствие между орнамента (изключително красив) и това, което се случва (доста обикновено — или маловажно)“. Вероятно има причини, които са попречили на Литьн Стрейчи, един толкова добър познавач и ценител на творчеството на Вирджиния Улф, да проникне зад блестящата фасада на „Мисис Далауей“. Но иска добавим, че такава опасност винаги съществува за читателя на тази авторка — той винаги може да се плъзне по повърхността, т.е. да улови единствено красотата на фразата, без да успее да разбере феномена Вирджиния Улф. Очевидно самата тя е съзнавала тази опасност, за да твърди, че за нея читателят е „съучастник, съратник“, от когото се изисква активно участие.

Или с други думи, читателят трябва да пристъпва подготвен към творчеството на Вирджиния Улф. Критикът Рубън Брауър твърди, че най-добрата подготовка за вникване в романа „Мисис Далауей“ е прочитът на Шекспировите пиеси „Бурята“, „Цимбелин“ или „Зимна приказка“. Ще добавим още, че за да разбере „Мисис Далауей“, читателят трябва да познава поезията на Шели и Кийтс, а също и знаменития роман на Марсел Пруст „В търсене на изгубеното време“. Защото тъкмо въвеждането на елементи на романтичната поезия в прозата е едно от големите стилистични постижения на Вирджиния Улф в този роман, а времето, за чийто ход мисис Далауей съди по дирите, оставени върху лицето на лейди Брутън, времето, което отминава, но към което непрекъснато ни връща вълната на тогавашните мисли, е по прустовски силен сюжетен мотив в творчеството на английската пистелка.

Привидно романът няма сюжет в традиционния, или нека кажем с оглед на английската литература, във викторианския смисъл на думата. Действието се развива през един-единствен ден, чиято кулминация е приемът, устроен от мисис Далауей. При това то е накъсано, фрагментирано, в съответствие с „епохата на фрагментираното съзнание“ (по определението на самата Вирджиния Улф за епохата след Първата световна война). Отхвърляйки онзи тип белетристика, която създават пистели като Хърбърт Уелс, Арнолд Бенет и Джон Голдзуърти, в своето често цитирано есе „Съвременният роман“ писателката определя по следния начин творческото си верую: „Проследете за миг едно обикновено съзнание в един обикновен ден — безлични, фантастични, мимолетни или издълбани като със стоманено шило. Те прииждат от всички страни, неспирен порой от неизброими атоми, и докато падат, докато се наместват в живота на понеделника или вторника, акцентите сменят предишните си места; значителен момент се оказва вече не оня, а този тук; тъй че ако писателят беше човек свободен, а не роб, ако можеше да пише за каквото иска, а не за каквото трябва, ако можеше да извае творбата си въз основа на собственото си чувство, а не на общоприетите условности, тогава нямаше да има нито фабула, нито комедия, нито трагедия, нито любовни влечения, нито драми в общоприетия стил и нито едно копче нямаше да е зашито според новелите на последната мода“ (превод Жени Божилова, ИК, 1983). Интересното е, че въпреки тези строги и всъщност ограничаващи постулати в романа „Мисис Далауей“ писателят, творецът у Вирджиния Улф побеждава теоретика.

Разкривайки фрагментираните съзнания на своите герои, тя постига в крайна сметка едно изключително логично, последователно свързано повествование. При това дава пълнокръвна, многолика картина на живота във Великобритания след Първата световни война, без да си спестява критиките по отношение на господствуващата класа в лицето на такива нейни представители като министър-председателя, Хю Уитбред, та дори и на мисис Далауей.

Обединяващата сила в романа естествено е главната героиня Клариса Далауей — светска дама, съпруга на член на парламента. Трябва еднага да кажем, че Вирджиния Улф не харесва особено много своята героиня (ще напомним, че мисис Далауей е основен персонаж и на няколко разказа, предхождащи романа). Тя нерядко критикува светското у нея, а в самото начало на работата си над книгата все е имала чувството, че този образ е прекалено плосък, прекалено едностранчив. Дори се е замисляла дали да не се откаже от своята героиня, когато и дошло наум да изобрети нейните спомени (четем в днесника на писателката). Изобретила е и още нещо, твърде съществено — образа на Септимъс Уорън Смит, чиято функция в романа е да допълни образа на мисис Далауей, да въплъти обратната, тъмната страна в характера на Клариса, да бъде нейн двойник. И ако търсим в тази книга автопортрета на Вирджиния Улф, ще го намерим именно в тандема Септимъс — Клариса. Лесно можем да открием тук влиянието на Робърт Луис Стивънсън и на неговата идея за двойнствеността на човешката природа, залегнала в романа „Странната история на доктор Джекил и мистър Хайд“.

Читать дальше