Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

— Да минем отсреща — нареди Лукреция.

Нейно право е да го хване под ръка, но за чувства не можете и да се говори. Той ще и подаде просто един свит лакът, на нея, която е така простодушна, така импулсивна, едва двайсет и четири годишна без никакви приятели в Англия, която напусна Италия заради него.

Автомобилът със спуснатите перденца, потънал в своята непроницаема резервираност, продължи към Пикадили, все така наблюдаван, все така набраздявайки лицата на хората от двете страни на улицата със следите от същото онова благоговение, но към кралицата ли, към принца, към министър-председателя, това никой не знаеше. Само трима души бяха видели лицето и то за секунда. Дори полът бе под въпрос. Ала без никакво съмнение вътре бе разположено някое величие; величието преминаваше, скрито, по Бонд Стрийт, едва на една ръка разстояние от обикновените хорица, които може би за пръв и последен път се намираха толкова близко до английския владетел, до безсмъртния символ па държавата, който ще бъде известен на любознателните познавачи па древността, изследващи отломките на миналото, когато Лондон ще представлявя само една обрасла в трева пътека, а всички бързащи по тротоара хора в тази петъчна сутрин — разлагащи се кости, в чиято прах се търкалят сватбени халки и златните пломби на безброй развалени зъби. Лицето от автомобила тогава ще бъде известно.

Вероятно е кралицата, мислеше си мисис Далауей на излизане от „Мълбери“ с цветята, кралицата. И за момент се спря на слънце пред магазина, а лицето и придоби израз на безкрайно достолепие, докато автомобилът отмина бавно, със спуснати перденца. Кралицата се отправя към някоя болница; кралицата отива да открие благотворителен базар, това си мислеше Клариса.

Навалицата беше страхотна за този час на деня.

„Лордс“, „Аскот“, „Хърлингам“ 10, но какво става?, чудеше се тя, защото улицата бе задръстена. Човек не би могъл да си представи нищо по-смешно, по-невероятно от английските буржоа, заели страничните седалки на горните етажи на омнибусите, с пакети и чадъри, да, дори и с кожи в такъв едни ден, мислеше, си тя; и самата кралица трябва да чака, самата кралица не може да мине. Клариса стоеше на единия тротоар на Брук Стрийт, сър Джон Бъкхърст, възрастният съдия — на другия, помежду им се намираше автомобилът (сър Джон бе раздавал правосъдие години наред и обичаше да види добре облечена жена), когато шофьорът, навеждайки се съвсем леко, каза или показа нещо на полицая, който отдаде чест, вдигна ръка, тръсна глава и омнибусът се отмести встрани, а автомобилът премина. Бавно и безшумно той пое по своя път. Клариса се досети; Клариса, естествено, разбра; тя бе видяла нещо бяло, магическо, кръгло в ръката на лакея, малък диск с гравирано върху него име — чие?, на кралицата, на Уелския принц, на министър-председателя? — което благодарение на своего собствено сияние си освети пътя (Клариса видя как авгомобилът се смали и съвсем изчезна), за да блесне тази вечер в Бъкингамския дворец сред канделабри, ярки звезди, рамене с подплънки, Хю Уитбред и неговите колеги, благородниците на Англия. Клариса също даваше прием. Тя се поизпъна; ето така щеше да застане на горната площадка на стълбището си. Автомобилът замина, но остави след себе си една лека вълничка, която нахлу в магазините за ръкавици, магазините за шапки, шивашките ателиета от двете страни на Бонд Стрийт. В продължение на трийсет секунди всички глави бяха обърнати в една и съща посока — към витрините. Избирайки си ръкавици — какви да бъдат, до лакътя или по-високи, лимоновожълти или бледосиви? — дамите замлъкнаха; преди да довършат изреченията си, нещо се бе случило. Нещо така незначително в отделни моменти, че никой инструмент, дори и толкова точен, та да реагира на удари в Китай, не би могъл да отбележи вибрацията; но като цяло — мощно и въздействуващо, защото във всички шапкарски магазини и шивашки ателиета напълно непознати хора се заглеждаха един в друг и си мислеха за загиналите; за националния флаг; за Империята. В една пивница на странична уличка някакъв англичанин от колониите наруга Уиндзър и това доведе до пререкания, счупени халби и всеобща свада, която, колкото и да е странно, стигна чак до ушите на девойките, дето купуваха бяло, украсено с чисто бели панделки бельо за своите сватби. Защото, потъвайки навътре, външното вълнение, породено от преминаващия автомобил, докосна нещо много дълбоко.

След като се плъзна по Пикадили, автомобилът зави по Сейнт Джеймсиз Стрийт. Високи мъже, мъже с яка физика, добре облечени, по фракове и бели нагръдници, е пригладени назад коси, мъже, които по трудноопределими причини стояха зад еркерния прозорец на „Уайтс“ 11, пъхнали ръце под опашките на фраковете си, и гледаха навън, почувствуваха инстинктивно, че по улицата преминава някакво величие, и бледата светлина на безсмъртното присъствие ги озари така, както бе озарила Клариса Далауей. Те веднага се изпънаха дори още повече и свалила ръцете си, готови, ако се наложи, да придружат своя суверен до дулата на оръдията, както са правили преди тях дедите им. Белите бюстове и малките масички зад тях, покрити с броеве на „Татлър“ и с бутилки газирана вода, сякаш одобряваха това; те сякаш символизираха богатата реколта и провинциалните имения на Англия; и отразяваха нежното бръмчене на мотора, така както стените на акустичния свод отразяват самотния глас, който укрепва и зазвучава по-силно благодарение на мощта на цялата катедрала. Увитата в своя шал Мол Прат, разположена сред цветята си на тротоара, пожела всичко най-хубаво на милото момче (това с положителност е Уелският принц) и би хвърлила букет рози, цената на цяла бира, на Сейнт Джеймсиз Стрийт, ей така, от лекомислие и пълно презрение към беднотията, ако не бе забелязала, че полицаят е вперил поглед в нея, обезкуражавайки лоялността на старата ирландка. Часовите пред двореца Сейнт Джеймс отдадоха чест; полицаят на кралица Александра остана доволен.