Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

Ужас! ужас!, искаше да извика тя. (Бе оставила близките си, а те я предупреждаваха какво ще стане.)

Защо ли не си седях вкъщи?, мислено извика тя като търкаше длан около една от железните топки на оградата.

Това момиче, каза си мисис Демпстър (която събираше корички за катеричките и често изяждаше обяда си в Риджънтс Парк), не знае още нищо; а според нея човек трябва да е умерен в очакванията си, да не иска нито много, нито малко. Пърси пиеше. По-добре е все пак да имаш син, мислеше си мисис Демпстър. Животът й бе донесъл много несгоди и сега, като гледаше това момиче, не можеше да не се усмихне. Ти ще се омъжиш, защото си хубавичка, мислеше си мисис Демпстър. Ще се омъжиш, мислеше си тя, и тогава ще разбереш. Готвене и прочие. Всеки мъж си има навици.

Но дали аз щях да си избера да живея така, ако бях знаела, мислеше си мисис Демпстър и й се прииска да прошепне някоя и друга дума на Мейзи Джонсън; да усети върху сбръчканото си, старо, отпуснато като торба лице целувката на състраданието. Защото изкарах един труден живот, мислеше си мисис Демпстър. Какво ли не му бе дала? Мечти; външност; краката си дори. (Тя притисна едно до друго изпъкналите кокалести колене под полата си.)

Мечти, мислеше си саркастично. Всичко това са глупости, мила моя. Защото, като си помисли човек, животът с яденето, пиенето и ухажването, с добрите дни и лошите дни далеч не е застлан само с рози и въпреки това, честно казано, Кари Демпстър нямаше никакво желание да размени съдбата си с която и да било друга жена от Кентиш Таун! Само молеше за състрадание. Състрадание за повехналите мечти. И тъкмо състрадание искаше тя от Мейзи Джонсън, застанала край лехите със зюмбюли.

А сега пък този аероплан! Не беше ли копняла мисис Демпстър да види чужди земи? Тя имаше един племнник, мисионер. Аеропланът се издигаше, после стрелваше надолу. Тя обичаше да влиза навътре в морето при Маргейт, не чак толкова, че да не се вижда сушата, но не можеше да понася жени, които се страхуват от водата. Аеропланът се издигаше, после се спускаше. Сякаш вътрешностите й се преобръщаха. Хайде пак нагоре. Пилотът е някой симпатичен млад мъж, предположи мисис Демпстър, колко надалеч отиде колко бързо, ето, почти се изгуби, надалеч, надалеч отлетя аеропланът: издигна се над Гринуич и мачтите на корабите; над малкото островче от сиви църкви; над катедралата „Сейнт Пол“ и другите сгради, докато Лондон отдолу се оказа заобиколен от обширни поля и тъмнокафяви гори, в които подскачаха дръзки дроздове, бързо се оглеждаха и току си грабваха по охлювче, а после го хласваха в някой камък, веднъж, два пъти, три пъти.

Надалеч отлетя аеропланът, надалеч и все по-надалеч, докато се превърна в блеснала искра; в блян; средоточие; символ (така му се струваше на мистър Бентли, докато изравняваше енергично своето парче земя в Гринуич) на човешката душа; на човешкия стремеж, мислеше си мистър Бентли, завивайки около кедровото дърво, да излезе извън тялото си, отвъд дома си, посредством мисълта, Айнщайн, теориите, математиката, Менделеевата таблица — а аеропланът отлиташе все по-надалеч.

Сетне, докато един болнав на вид, невзрачен човечец с кожена пътна чанта стоеше на стъпалата пред „Сейнт Пол“ и се колебаеше дали да влезе, защото какъв балсам за душата предлага катедралата, какво гостоприемство, колко много надгробни плочи с развети над тях знамена, знаци за победи, но не над войски, мислеше си той, а над това мъчително търсене на истината, заради което в момента аз съм наникъде, и нещо повече, катедралата предоставя среда, мислеше си той, кани те да станеш член на едно общество; велики хора се числят към него; мъченици са умирали за него; зашо да не вляза, мислеше си той, защо да не поставя тази натъпкана с памфлети кожена чанта пред олтара, пред кръста, символ на нещо, което се е извисило над търсенето и домогването, и словесните престрелки и се е превърнало в дух, безтелесен, призрачен, защо да не вляза?, мислеше си той и докато се колебаеше, ето че аеропланът прелетя над Лъдгейт Съркъс.

Колко странно; летеше беззвучно. Не се чуваше нищо друго освен шума от уличното движение. Приличаше на неуправляван, сякаш се движеше сам, по собствена воля. И изведнъж откъм задната му част взе да се къдри бял дим, нагоре, право нагоре, като обхванат от екстаз, от истински възторг, заизвива се и започна да пише „Ф“, после „О“, после „Н“ …

— Какво толкова гледат! — каза Клариса Далауей на прислужницата си, която й отвори вратата.