Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

Наглед той би могъл да е чиновник, но от по-висш ранг: носеше кафяви ботинки, ръцете му бяха ръце на образован човек, както и профилът му — неговият ръбат, носест, интелигентен, чувствителен профил; но устните му — не съвсем, защото бяха меки и отпуснати, а очите (както всички очи) си бяха просто очи: жълтеникавокафяви, големи; така че, общо взето, той бе на границата на две категории, без да спада нито към едната, нито към другата: можеше да стигне дотам, че да стане собственик на къща в Пърли и на автомобил, а можеше и цял живот да си остане наемател от крайните квартали. Беше един от онези полуобразовани, самообразовани люде, които, за да се изучат, заемат книги от обществените библиотеки и ги четат вечер, подир работа, след като са се консултирали писмено с някой известен писател.

Що се отнася до другия вид житейски опит, личния, онзи, който хората изпитват на собствения си гръб, в своите стаи, в своите кантори, додето се разхождат по полята или из улиците на Лондон, той го имаше: бе напуснал дома си оше като момче, защото майка му лъжеше; и защото той за петдесети път сядаше на чай с неизмити ръце; и защото в Страуд нямаше бъдеще за един поет; затова, след като се довери на по-малката си сестричка, замина за Лондон, като остави едно смехотворно писмо — великите хора пишат такива, а после, когато се прочуе историята на техните стремления, целият свят ги чете. Лондон е погълнал милиони млади хора, наречени Смит; и въобще не се стряска от причудливите собствени имена, като Септимъс, с които техните родители са се опитвали да ги отличат. Да държиш квартира под наем близо до Юстън Роуд, също е житейски опит, такъв житейски опит, който за две години превръща розовото, невинно, закръглено лице в мършав, намръщен, враждебен лик. Но подобно на градинаря, който сутрин отваря вратата на оранжерията и вижда новия зрял плод, наблюдателният приятел би казал, че той е узрял, узрял е благодарение на своите суета, амбициозност, идеализъм, страст, самота, дързост, ленивост, обичайните семена, които, смесени в едно (в квартирата близо до Юстън Роуд), го карат да бъде стеснителен, да заеква, да желае да се самоусъвършенствува, да се влюби в мис Изабел Поул, която чете лекции върху Шекспир на Уотърлу Роуд.

Не прилича ли той на Кийтс?, мислеше си тя и започна да си представя как събужда у него интерес към „Антоний и Клеопатра“ и прочие; заема му книги; пише му писъмца; и запалва у него онзи огън, който гори веднъж в живота на човека, но не топли, а златисточеррвеният му пламък, безкрайно нежен и неземен, трепти над мис Поул; „Антоний и Клеопатра“; и Уотърлу Роуд. Той я смяташе за красива; уверен бе, че е безпогрешно мъдра; мечтаеше си за нея, посвещаваше й стховете си, които тя, нехаейки за техния обект, поправяше с червено мастило; една лятна вечер я видя да се разхожда на някакъв площад, облечена в зелена рокля. „Узрял е“, би казал градинарят, ако отвореше вратата, тоест ако влезеше при него която и да е нощ по онова време, и го свареше как пише; ако го свареше как скъсва написаното; ако го свареше как довършва поредния шедьовър в три часа сутринта; как хуква навън, за да кръстосва улиците, да обикаля църквите; как един ден пости, на следващия се напива; как поглъща жадно Шекспир, Дарвин, „История на цивилизациията“ и Бърнард Шоу. И има нещо, усети мистър Бруър; мистър Бруър, шеф на кантората „Сибли енд Ароусмит“, аукционисти, експерти, посредници по продажбата на земя и недвижими имущества; тук има нещо, помисли си той, който се отнасяше бащински с младите чиновници и имаше доста високо мнение за способностите на Смит, като предричаше, че след десет-петнайсет години той ще наследи коженото кресло и картотеките в кабинета с таванския прозорец, ако не се разболее, мислеше си мистър Бруър, защото такава опасност имаше — изглеждаше хилав; препоръча му футбола, покани го на вечеря и тъкмо обмисляше възможността да го предложи за повишаване на заплатата, когато се случи нещо, което осуети много от плановете на мистър Бруър, отне му неговите най-способни млади хора и накрая, дотолкова нахални и коварни бяха пръстите на Европейската война, разби гипсовата глава на Церера, изрови дупка в лехите с мушкато и съсипа нервите на готвачката на мистър Бруър в неговия дом в Мъзуел Хил.

Септимъс беше сред първите доброволци. Той замина за Франция, за да спасява една Англия, съставена почти изцяло от Шекспировите пиеси и разхождащата се по зелена рокля на площада мис Изабел Поул. Там, в окопите, незабавно настъпи онази промяна, която имаше предвид мистър Бруър, когато му препоръча футбола; той възмъжа; повишиха го; привлече вниманието, дори симпатиите на своя офицер, на име Евънс. Двамата бяха като кученца, които си играят на килимчето пред камината: едното гризе и къса някаква хартийка, зъби се, от време на време се опитва да захапе ухото на старото куче; другото лежи край огъня, примигва сънливо, повдига лапа, обръща се и добродушно ръмжи. Все трябваше да бъдат заедно, да делят всичко, да спорят, да се карат. Но когато Евънс здравеняк, стеснителен с жените, когото Реция, която го бе виждала само веднъж, определи като „тих човек“), когато Евънс падна убит, точно преди примирието, в Италия, Септимъс, без да показва каквито и да било емоции, без сякаш да съзнава, че това е краят на едно приятелство, се почувствува горд, задето приема всичко така спокойно и разумно. Войната го бе научила на много неща. Прекрасно! Беше издържал на целия този спектакъл, познал бе приятелството, Европейската война, смъртта, бяха го повишили в чин, все още нямаше трийсет години и явно щеше да оцелее. Ето го, жив беше. Последните снаряди не го засегнаха. Наблюдаваше избухването им с пълно безразличие. Мирът го свари в Милано, разквартируван в една странноприемница с дворче, цветя в дървени сандъчета, масички на открито; щерките шиеха шапки, и тъкмо за най-малката, Лукреция, се сгоди той една вечер, когато го бе обхванала паниката — че не е способен да изпитва никакви чувства.