Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

Макар и в един момент да осъзна, че наблюдава една сребърна чаша с две дръжки от епохата на Джеймс I и че Хю Уитбред съзерцава благосклонно с вид на познавач една испанска огърлица (имаше намерение да попита за цената, в случай че Ивлин я хареса), Ричард остана като вдървен: не можеше нито да мисли, нито да се помръдне. Животът подхвърля тези останки, тази многоцветна маса, която изпълва витрините, и човек се спира пред тях да ги гледа, прикован от летаргията на миналото, вцепенен от закостенялостта на миналото. Ивлин Уитбред може би ще поиска да купи тази испанска огърлица — може би. А на него му се искаше да се прозее. Хю реши да влезе в магазина.

— Добре, да вървим! — каза Ричард и тръгна след него.

Бог му е свидетел, че нямаше желание да купува огърлици заедно с Хю. Но идва едни момент, когато приливът отстъпва пред отлива на тялото. Когато сутринта се среща със следобеда. Понесени като крехка ладийка от буйни, буйни води, прадядото на лейди Брутън, неговото житие, войните му в Северна Америка потънаха, залети от пороя. Както и Милисънт Брутън. Тя изчезна. Ричард не даваше пет пари какво ще стане с Експатриацията, нито с писмото, ще го публикува ли редакторът, или не. Огърлицата висеше между чудесните пръсти на Хю. Защо не я даде на някое момиче, щом непременно трябва да купува бижута — на което и да е момиче, първото, срещнато на улицата. Ричард твърде силно почувствува безсмислието на този начин на живот. Ще купува огърлици за Ивлин! Ако имаше син, щеше да му каже: „Работа, работа.“ Но той си имаше Елизабет; той обожаваше своята Елизабет.

— Бих искал да говоря с мистър Дюбоне — каза Хю както винаги кратко и делово. Изглежда, че този Дюбоне имаше мерките на шията на мисис Уитбрет или, още по-странно, знаеше мнението й относно испанските бижута, както и какви количества такива бижута притежава самата тя (нещо, което Хю не можеше да си спомни). Всичко това бе непонятно за Ричард Далауей. Той никога не носеше подаръци на Клариса, освен преди две-три години една гривна, която тя не хареса. Никога не я слагаше. Ставаше му болно, като си спомнеше, че тя никога не я слага. И както паяжинената нишка, след като се люшне насам-натам, се залепва за някое листо, така и мисълта на Ричард излезе от летаргията си и се спря върху неговата жена Клариса, в която някога Питър Уолш така пламенно бе влюбен; и Ричард изведнъж си я представи както одеве на обяда; представи си тях двамата, себе си и Клариса; техния съвместен живот; и притегли подноса със старинни бижута към себе си, взе първо една брошка, после един пръстен. „Колко струва това?“, попита, но не беше сигурен във вкуса си. Искаше му се да отвори вратата на салона и да влезе, стиснал в протегнатата си ръка нещо — подарък за Клариса. Само че какво? В това време Хю отново взе думата — говореше неизразимо високомерно. Не, не, след като трийсет и пет години купува от този магазин, той не може да бъде обслужван сега от едно момче, което още не си разбира от работата. Защото Дюбоне, изглежда, е излязъл някъде и Хю няма да купи нищо, додето мистър Дюбоне не благоволи да присъствува; при което младежът се изчерви и се поклони леко, учтиво. Всичко беше съвършено учтиво. И все пак Ричард не би могъл да изрече такива думи дори ако от това му зависеше животът! А не можеше да си представи и защо тези хора търпят подобна надменност. Хю се превръщаше в един непоносим глупак. Ричард Далауей не беше в състояние да издържи повече от час в негова компания. И като докосна за миг бомбето си в знак на сбогом, Ричард се раздели с него на ъгъла на Кондюит Стрийт; нямаше търпение, да, нямаше търпение да измине тази паяжинена нишка, която го свързваше с Клариса; щеше да отиде право при нея, в Уестминстър.

Но искаше да й занеса нещо. Цветя? Да, цветя, след като не вярваше на вкуса си по отношение на бижутата; много цветя: рози, орхидеи, за да отбележи един наистина тържествен случай; чувството, което изпита към нея, когато споменаха на обяда за Питър Уолш; те двамата никога не говореха за това; от години не бяха говорили за това; което, помисли си той, като стискаше червените и белите рози (огромен букет в целофан), е много голяма грешка. Идва време, когато не можеш вече да го кажеш, стесняваш се да го кажеш, помисли си той, прибра рестото в джоба си и тръгна към Уестминстър, притиснал големия букет към тялото си, за да й каже направо (каквото и да си помисли тя за него), поднасяйки цветята: „Обичам те.“ Защо не?

Та това е истинско чудо, като си спомни човек за войната, за хилядите момчета, които, бедничките, без още да са изживели живота си, лежат, заровени и вече почти забравени; наистина чудо. Ето той върви по лондонските улици, за да каже на Клариса, ей така, направо, че я обича. Нещо, което човек никога не казва, помисли си той. От немарливост и от стеснителност. А Клариса? — трудно му е да си мисли за нея; освен в някакъв изблик както на обяда, когато си я представи съвсем ясно; представи си целия им живот. Спря на кръстовището и си повтори наум — тъй като по природа бе простодушен и непокварен, малко ли беше бродил и ловувал; тъй като бе упорит и твърдоглав, щом защищаваше потиснатите и следваше съвестта си в Камарата на общините; тъй като в своето простодушие се беше съхранил и в същото време бе станал по-мълчалив и някак скован, — той си повтори наум, че е истинско чудо, дето се бе оженил за Клариса; чудо, целият му живот е едно чудо, мислеше си той и все не пресичаше.