Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

Спокойно и уверено Елизабет Далауей се качи на омнибуса за Уестминстър.

Появяват се и изчезват, кимат, сигнализират… Легнал върху дивана във всекидневната, Септимъс Уорън Смит възприемаше по този начин светлините и сенките, от чиято игра стената посивяваше, после бананите ставаха яркожълти, после цялата Странд посивяваше, после омнибусите ставаха яркожълти; наблюдаваше как бледо злато блясва върху розите, върху тапетите, сетне угасва, сякаш е чувствително живо същество. Навън дърветата хвърляха мрежи от листа във въздушната бездна; в стаята сякаш бучеше вода и над шума от вълните се извисяваше песента на птиците.

Природните стихии го заливаха със съкровищата си, ръката му лежеше върху облегалката на дивана — така лежеше някога върху вълните, когато той се къпеше, когато се носеше по водата, и в същото време чуваше как далече на брега кучетата лаят, лаят. Не бой се вече, казва сърцето в тялото; не бой се вече. Той не се страхуваше. Във всеки един момент Природата изразяваше чрез знаци, весели знаци, ето например, онова златисто петно, което шари по стената — там, там, там, — решимостта си да му разкрие, като размаха пера, като разтърси плитки, като размята полите на плаща си, красиво, винаги красиво, като се приближи и през свити на фуния ръце прошепне Шекспировите слова, своя смисъл.

Реция, която седеше до масата и мачкаше в ръце шапката си, го наблюдаваше; видя го, че се усмихва. Значи е щастлив. Но тя не може да понася усмивката му. Що за брак е техният, що за съпруг е той, толкова странен, все се стряска, смее се, часове наред мълчи или пък се вкопчва в нея и я кара да пише? Чекмеджето на масата бе пълно с такива писания: за войната; за Шекспир; за някакви велики открития; за това как няма смърт. Напоследък най-неочаквано и без никаква причина току се разпалваше (а и доктор Холмс, и сър Уилям Брадшо казаха, че най-лошото за него е вълнението), започваше да маха с ръце и да вика, че знае истината! Че знае всичко! Онзи човек, неговият приятел, дето го убиха, Евънс, бил дошъл, така казваше. Пеел иззад паравана. Тя записваше всичко така, както той го говореше. Някои неща звучаха прекрасно, други бяха пълни глупости. И той винаги спираше насред мисълта, променяше я, искаше да добави нещо; чуваше нещо ново; слушаше с вдигната нагоре ръка. Но тя не чуваше нищо.

Веднъж завариха момичето, което чисти стаята, да чете една от тези хартийки и да се киска невъздържано. Изключително печален факт, защото Септимъс веднага се развика колко са жестоки хората и как са готови да се разкъсат един друг на парчета. Особено падналите, каза той, тях ги разкъсват на парчета. „Ние сме в лапите на Холмс“, казваше той и започваше да измисля разни истории за Холмс — как яде овесена каша, как чете Шекспир, и буквално започваше да реве от смях или от гняв, защото за него доктор Холмс, изглежда, олицетворяваше нещо ужасно. „Човешката природа“, така го наричаше. Ами виденията му! Бил удавен, така казваше, и изхвърлен върху скала, а над него крещели чайките. И той поглеждаше през ръба на дивана надолу към морските глъбини. Друг път чуваше музика. В действителност това беше латерна или пък някой викаше отвън на улицата. Но той възкликваше: „Прекрасно!“, и сълзите се стичаха по бузите му, което й се струваше най-страшното — да гледа как плаче мъж като Септимъс, който се е сражавал, който е храбър. Понякога, както лежеше и слушаше, започваше да крещи, че пада, че пропада в пламъците! И тя дадже се оглеждаше за пламъци, всичко беше толкова живо. Но нямаше нищо. Двамата бяха сами в стаята. Това е било сън, обясняваше му тя и накрая успяваше да го успокои, но нерядко сама се изплашваше. И докато шиеше, въздишаше. Въздишката и бе нежна и омайна като шепота на вятъра сред дърветата в гората нощем. Тя остави ножиците; пресегна се да вземе нещо от масата. И полека-лека, докато движеше ловко ръцете си, докато шумолеше и потропваше, създаваше нещо върху масата, до която седеше и шиеше. Той наблюдаваше през миглите си нейните размазани очертания: дребното, облечено в черно тяло; лицето и ръцете и; движенията й, когато се пресягаше да вземе някоя макара или да потърси (тя често губеше вещите си) копринените конци.

Шиеше шапка за омъжената дъщеря на мисис Филмър, чието име бе — не помнеше как и беше името.

— Как се казва по мъж дъщерята на мисис Филмър? — попита.

— Мисис Питърс — отвърна Реция. Страхува се да не е малка, каза тя, като вдигна шапката пред себе си. Мисис Питърс е едра жена, Реция не я обича, но мисис Филмър е тъй добра с тях — „Тази сутрин ми даде грозде“, — че тя иска да направи нещо, с което да покаже колко са и благодарни. Онази вечер влязла в стаята и заварила мисис Питърс, която мислела, че са излезли, да слуша грамофона.