Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

— Той е мъртъв — каза тя и се усмихна на бедната старица, която седеше до нея да я пази, вперила своите искрени, блодосини очи във вратата. (Няма да го внесат вътре, нали?) Но мисис Фплмър изсумтя. О, не, не! Сега го отнасят. Дали не е редно да й кажат? Съпрузите трябва винаги да са заедно, мислеше си мисис Филмър. Но ще постъпят така, както нареди докторът.

„Оставете я да поспи!“, каза доктор Холмс, след като и премери пулса. Тя различи тьмните очертания на едрата му фигура на фона на прозореца. Значи това е доктор Холмс.

Едно от постиженията на цивилизацията, помисли си Питър Уолш. Ето едно от постиженията на цивилизацията, помисли си той, като чу тънката пронизителна сирена на линейката. Плавно, неотложно лети линейката към болницата, след като тъй милосърдно и спешно е прибрала някой нещастник; някой зле ударен или повален от болест, или може би само преди минута-две бутнат от кола — всекиму могат да се случат такива неща. Ето това е цивилизацията. Връщайки се от Изтока, той бе впечатлен от деловитостта, от организираността, от колективния дух на Лондон. Всеки екипаж, всяка товарна кола по собствена воля отбиваше встрани, за да пропусне линейката. Имаше нещо болезнено, или не, по-точно трогателно в тази тяхна почтителност към линейката и нейната жертва вътре — делови мъже, които бързат към домовете си и въпреки това, на минутата, щом тя мине покрай тях, си представят съдбата на нечия съпруга; или как преспокойно самите те е можело да бъдат там вътре, проснати върху носилката, а до тях — лекар и сестра… О, но започне ли човек да си фантазира за лекаря и мъртъвци, обземат го мрачни, сантиментални мисли; желанието за удоволствия, за чувствени наслади дори, надделява над зрителните възприятия и предупреждава да се сложи точка на тези разсъждения — гибелни за изкуството, гибелни за приятелството. Точно така. И все пак, помисли си Питър Уолш, когато линейката сви зад ъгъла, макар че тънката проннзителна сирена продължи да звучи от съседната улица, а и по-после, когато колата пресече Тотнъм Корт Роуд, предимството на самотата е, че тогава човек може да прави каквото си иска. Може да плаче, ако никой не го гледа. Ето тази чувствителност се бе оказала пагубна за него сред сънародниците му в Индия; това, че съвсем не на място се разплакваше или разсмиваше. Тя ми е в характера, мислеше си той, застанал до пощенската кутия, която сега виждаше размазана от сълзите си. Защо, един господ знае. Може би бе съзрял нещо красиво, може би под въздействието на тежкия ден, започнал с посещението при Клариса; той го беше изтощил с горещината си, със своята наситеност, с впечатленията, които капеха едно след друго и се събираха, скрити дълбоко, незнайни, в своето убежище, където никой никога нямаше да ги открие. Донякъде именно поради това, поради тази своя загадъчност, абсолютна и ненакърнима, животът за него бе като непозната градина, тълпа със завои и потайни кътчета, винаги изненадваща; в такива моменти човек действително сякаш остава без дъх; ето и сега, когато стоеше до пощенската кутия срещу Британския музей, го връхлетя такъв един момент и всичко се свърза в едно — линейката, животът, смъртта.

Сякаш вихърът на чувствата му го бе завъртял и изхвърлил върху някакъв много висок покрив, а онова, дето бе останало от него тук, долу, приличаше на пуст, побелял от мидени черупки плаж. Ето това се бе оказало пагубно за него в Индия — неговата чувствителност.

Някога Клариса — двамата често пътуваха с омнибус, покатерени на горния етаж, — Клариса, която поне външно лесно се вълнуваше, ту се разстройваше, ту се въодушевяваше, която в ония дни бе така будна и толкова приятна за компания, непрекъснато съзираше от горния етаж на омнибуса разни сценки, табелки, хора, защото те обичаха да изследват Лондон и обикновено се връщаха от Каледонскпя пазар с торби, пълни със съкровища — в ония дни Клариса си имаше своя теория — те и двамата имаха купища теории, все теории, както повечето млади хора. С нея се опитваше да обясни чувството им на неудовлетвореност; това, че не познават хората, че тях не ги познават. И как могат да се опознаят? Срещаш някого всеки ден, после не го виждаш цели шест месеца, дори години. Неприятно им бе, че хората така малко се познават. Но, казваше Клариса, докато омнибусът се движеше по Шафтсбъри Авеню, тя чувствува, че е навсякъде; не просто „тук, тук, тук“, и чукаше по седалката, а навсякъде. И обсягаше с ръка Шафтсбъри Авеню. Тя е всичко това. Така че, ако някой иска да я опознае — а същото важи за всеки друг, — трябва да издири хората, които я допълват, та дори и местата. Съществува особена близост между нея и хора, с които не е разменяла и дума — онази жена от улицата, онзи продавач в магазина; дори между нея и дървета, хамбари. Накрая всичко това прерасна в някаква трансцендентална теория, благодарение на която тя, при нейния ужас от смъртта, започна да вярва или поне така казваше (въпреки целия й скептицизъм), че понеже нашето видимо проявление, онази част от нас, която се вижда, с тъй мимолетна в сравнение с другата, невидимата, която е безпределна, то невидимата може би се съхранява и след като умрем — възвръща се като част от друг човек или просто обитава определени места. Може би, може би. Сега, когато премисляше тяхното дълго, почти трийсеттодишно приятелство, виждаше, че в това отношение нейната теория е правилна. Колкото и кратки да бяха срещите им, разпокъсани, често мъчителни, с тези негови отсъствия, с намесата на други хора (днес сутринта например, тъкмо когато се разприказваха, при тях влезе Елизабет, като дългокрако жребче, красива, неразговорлива), те имаха неизмеримо въздействие върху живота му. Тук има някаква тайна. Даряват те с едно твърдо, ръбесто зрънце — действителната среща; обикновено ужасно мъчителна; и въпреки това много по-късно тя разцъфва на най-невероятни места, разтваря чашката си, пръска уханието си, позволява ти да я докоснеш, да я вкусиш, да я огледаш, да я почувствуваш и разбереш, след като години наред е лежала скрита. Така бе идвала при него Клариса: на борда на някой кораб; в Хималаите; призовавана от най-странни неща (нали и Сали Ситън, тази милозлива, възторжена гъска!, си спомня за него винаги щом види сини хортензии). От всички негови познати тя бе повлияла най-силно върху животи му. И все му се явяваше без сам той да го желае, студена, изискана, критична; или обаятелна, мечтателна, съпровождана от спомена за ливади и ниви по жътва. Най-често си я представяше на село, не в Лондон. В Бъртъи — сцена подир сцена…