Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

Той никога не знаеше какво си мислят хората, Все по-трудно и по-трудно се съсредоточаваше. Стана затворен; погълнат от собствените си грижи; беше ту мрачен, ту весел; подвластен на жените, разсеян, меланхоличен, чудеше се (това си мислеше сега, докато се бръснеше) защо Клариса не вземе просто да им намери жилище, защо да не бъде мила с Дейзи, да я въведе в обществото. И тогава той ще може — ще може какво? — ще може да си витае из облаците (точно в момента се бе заел да подрежда ключовете и документите си), от време на време да се приземява, да бъде сам, накратко казано, да се занимава със собствената си личност; и въпреки това едва ли имаше човек, който така да зависи от другите (той си закопча жилетката); това беше големият му недостатък. Не можеше да стои надалеч от пушалните, обичаше полковниците, обичаше голфа, обичаше бриджа и преди всичко — обществото на жените, изтънчеността на тяхното приятелство, тяхната преданост, дързост, величието на тяхната любов, която, макар и да си имаше своите несъвършенства, според него бе (и смуглото, прелестно красиво лице се появи върху пликовете) най-възхитителното, най-прекрасното цвете, разцъфнало в живота на човека, и въпреки това все не можеше да се реши, все умуваше (Клариса необратимо бе унищожила нещо у него), лесно се уморяваше от сляпата преданост и търсеше разнообразие в любовта, макар че би побеснял, ако Дейзи обикнеше друг, би побеснял!, защото по нрав бе ревнив, необуздано ревнив. Как го измъчваше всичко това! Но къде са ножчето му, часовникът, ланецът, портфейлът, писмото на Клариса, което няма да прочете повторно, но за което му е приятно да си мисли, снимката на Дейзи? А сега, на вечеря. Всички вече се хранеха.

Седнали около масички е вази цветя, преоблечени или непреоблечени за вечеря, оставили до себе си своите шалове и чанти, лъжливо хладнокръвни, защото не бяха свикнали на такова многообразие от ястия на вечеря; самоуверени, защото бяха в състояние да си платят; преуморени, защото цял ден бяха обикаляли Лондон, за да пазаруват и да го разглеждат; любопитни, защото, щом симпатичният джентълмен с очилата в рогови рамки влезе в трапезарията, то го огледаха от горе до долу; любезни, защото с удоволствие биха сторили някоя дребна услуга, например да заемат разписанието на влаковете или да споделят ценна информация; готови — желанието пулсираше у тях, скритом ги подканяше — да изнамерят някаква връзка помежду си, поне общо родно място (например Ливърпул) или приятели със същото име; макар че от време на време се споглеждаха, замлъкнаха, разменяха си познати шеги, затваряха се в семейния кръг; така седяха те и вечеряха, когато влезе мистър Уолш и зае мястото си до малката масичка при завесата. Не че той каза нещо, защото, бадейки сам, можеше да разговаря само със сервитьора; но начинът, по който погледна листа с менюто, посочи с показалец едно определено вино, придърпа стола см към масичката, пристъпи съсредоточено, по не лакомо към храната, ето това му спечели тяхното уважение; което, останало дълго време неизразено, лумна на масата, където седяха семейство Морис, когато в края ка вечерята мистър Уолш бе чут да казва: „Бартлетски круши.“ Защо говореше така сдържано и същевременно решително като яростен привърженик на дисциплината, отстояващ своите законни права, това не знаеха нито младият Чарлс Морис, пито старият Чарлс, нито мис Елейн, нито мисис Морис. Но когато той, уединен на своята маса, произнесе: „Бартлетски круши“, те почувствуваха, че разчита на тяхната подкрепа в справедливото си искане; че е поборник за кауза, която незабавно стана и тяхна, тъй че погледите им се кръстосаха и в тях се четеше солидарност, а когато всички едновременно премимаха в пушалнята, помежду им неизбежно се завърза разговор.

Не говориха за нещо сериозно — само за това, че Лондон е твърде многолюден; че за трийсет години се е променил; че мистър Морис предпочита Ливърпул; че мисис Морис е посетила изложбата на цветята в Уестминстьр и че всички те са видели Уелския принц. И все пак, помисли си Питър Уолш, няма на света друго семейство като Морисови; наистина няма; толкова са привързани един към друг и не дават пет пари за висшето общество, и каквото им харесва, харесва им, и толкоз; Елейн се подготвя за семейния бизнес, момчето е спечелило стипендия за университета в Лийдс, старата дама (която е горе-долу на негова възраст) има още три деца, които са си останали вкъщи; имат два автомобила, но мистър Морис все още поправя обувки в неделя; великолепно, действително великолепно, мислеше си Питър Уолш и се полюшваше на пети сред тапицираните в червено кресла и пепелниците, с чаша ликьор в ръка, твърде доволен от себе си, защото Морисови го харесваха. Да, те наистина харесваха човека, който бе казал „Бартлетски круши“. Харесваха го, той го усещаше. Ще отиде на Кларисиния прием. (Морисови се оттеглиха, но ще се видят пак.) Ще отиде на Кларисиния прием, защото иска да попита Ричард какво правят в Индия консерваторите, тези некадърници. И въобще да разбере какво става? А и ще послуша музика… Да, пък и някоя клюка. Защото такава е истината за нашата душа, мислеше си той, за нашата същност, която подобно на риба обитава морските глъбини, лута се в тъмата, промушва се между стволовете на гигантски водорасли, прекосява озарени от слънцето води и отново се спуска към тъмната бездна, студена, дълбока, непроницаема; но понякога се стрелва внезапно към повърхността, за да поиграе по набръчканите от вятъра вълни; с други думи, определено изпитва нуждата да се опресни, да се освежи, да се разпали, като поклюкарствува. Какви са намеренията на правителството — Ричард Далауей положително знае — спрямо Индия? Тъй като беше много топла вечер и малките вестникопродавци се разхождаха с афиши, които известяваха с големи червени букви горещата вълна, пред хотела изнесоха плетени столове и мъжете, изоставяйки дамите, седнаха на тях, да си изпият питиетата и да попушат. Седна и Питър Уолш. Човек можеше да си помисли, че денят, лондонският ден едва започва. Подобно на жена, която сваля домашната си рокля н престилката и се докарва с перли и коприна, денят се промени, съблече вълнежите, облече воалите, сложи вечерната премяна и със същата радостна въздишка, с която жената смъква фустата си на пода, заръси прах, горещина, цветове; уличното движение намаля; звънливите, устремни автомобили заместиха тътнещите фургони; и тук-таме, сред гъстия листак на площадите, блестеше по някоя силна лампа. Аз се оттеглям, сякаш казваше вечерта, която избледняваше и гаснеше над кулите, над заоблените или островърхите релефи на хотелите, жилищните сгради, магазините, аз гасна, и наистина започваше да гасне, аз изчезвам, но Лондон не искаше и да чуе за това, мяташе байонетите си в небето, приковаваше я на място, заставяше я да участвува и тя в пиршеството. Защото мистър Уилет бе извършил своята революция с въвеждането на лятното време след последното идване на Питър Уолш в Англия. Удължената вечер бе нещо ново за него. И доста вълнуващо. Когато младежите минаваха със своите дипломатически куфарчета, безкрайно щастливи, че сега са свободни, а и вътре в себе си горди, задето крачат по този прочут тротоар, лицата им горяха от радост, наистина евтина, дори, ако щете, демонстративна, но все пак възторжена. Те освен това бяха облечени добре; розови чорапи; хубави обувки. Отиваха да прекарат два часа на кино. Жълтеникавосинята вечерна светлика изостряше, изчистваше силуетите им; и придаваше зловещо синкав блясък на листата по площада — сякаш бяха потопени в морските води, сякаш бяха растителността на потънал град. Той бе изненадан от красотата: а и се чувствуваше окрилен, защото, докато другите завърнали се от Индия англичани (познаваше десетки такива), естествено, седяха в клуб „Ориент“ и мрачно обсъждаха упадъка на света, той бе тук и се усещаше млад; завиждаше на младите хора за лятното време, пък и за всичко останало, и от думите на това момиче, от смеха на онази прислужница — неуловими знаци, за които можеш само да гадаеш — разбра, че пирамидата, която по времето на неговата младост им се струваше непоклатима, се е поместила. А как ги притискаше тя, мачкаше ги, особено жените, също както цветята, които Кларисината леля Хелена, седнала под лампата след вечеря, поставяше между листове сива попивателна хартия и притискаше с речника на Литре. Тя сигурно вече е починала. Още преди време бе чул от Клараса, че била ослепяла с едното око. И му се бе сторило толкова подходящо — истински шедьовър на природата, — старата мис Пари със стъклено око. Вероятно е умряла като замръзнала от студ птица, вкопчена в клонката си. Тя принадлежеше на друга епоха, но тъй като бе толкова цялостна, толкова завършена, щеше да остане завинаги на хоризонта, каменнобяла, извисена като фар, отбелязващ някакъв минал етап в това изпълнено с рискове, дълго, дълго пътуване, в този безконечен (потърси в джоба си монета, за да купи вестник и да прочете за Съри и Йоркшир; хиляди пъти е подавал така монета, отборът на Съри е отпаднал) — в този безконечен живот. Но крикетът не е просто игра. Крикетът е нещо важно. Той не можеше да не се интересува от крикета. Първо изчете последните резултати от мачовете, после за това какъв горещ ден е бил днешният; после за някакво убийство. Когато правиш нещо хиляди пъти, то се обогатява, макар че същевременно изгубва специфичността си. Миналото обогатява, както и жизненият опит, както и това, че си обичал някого, поради което за разлика от младите можеш да си позволяваш внезапните промени, можеш да правши каквото си поискаш, без да те е грижа за хората, можеш да идваш и да си отиваш, без да имаш кой знае какви надежди (той остави вестника на масата и стана), което обаче (и се огледа за шапката и палтото си) не беше съвсем вярно за самия него, особено за тази вечер, когато се готвеше да отиде на прием и въпреки възрастта си вярваше, че го очаква нещо. Ала какво?