Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

Най-малкото красота. Но не първичната, зримата красота. Не чистата, обикновената красота — как Бедфорд Плейс се влива в Ръсел Скуеьр. Прави, празни улици, симетрични като коридори, вярно: но тук има и запалени прозорци, звуците на пиано, на грамофон; усещането за скрито забавление, което обаче от време на време излиза на показ, когато през някой прозорец без завеси или чрез някой отворен прозорец зърнеш гости, насядали около масите, младежи, които бавно се разхождат, мъже и жени, които разговарят, прислужници, които зяпат към улицата безучастно (своеобразен коментар, че вече са си свършили работата), проснати да се сушат чорапи, папагал, цветя в саксии. Завладяващ, тайнствен, безкрайно богат, такъв е животът. А на големия площад, по който профучават и завиват таксита, сноват двойки, шляят се, целуват се, свити под листака на някое дърво; наистина трогателно; те са така безмълвни, така унесени, че човек минава покрай тях дискретно, плахо, сякаш наблюдава свещена церемония и би било непочтително да я прекъсне. Наистина интересно преживяване. А сега напред, към ярките светлини, към шумните веселби. Полите на лекото му връхно палто се развяваха, той вървеше със своята тъй характерна походка, поприведен напред, с кръстосани на гърба ръце и остър като на ястреб поглед; вървеше по улиците на Лондон, към Уестминстър, и наблюдаваше около себе си. Нима всички са канени някъде на вечеря? Тук лакей в ливрея отваря вратата пред величествена възрастна дама с обувки с катарами и три виолетови щраусови пера в косата. Там отварят вратите пред гологлави дами, обвити като същински мумии с шалове на ярки цветя. В почтените квартали, през градините с гипсови колони бързат жени (след като са изтичали да погледнат децата) в ефирни тоалети, с гребени в косите; чакат ги мъжете им, с развени от вятъра палта, моторите на автомобилите вече работят. Всичко живо отива на гости. И това отваряне на врати, това слизане по стълби, това тръгване нанякъде създават усещането, че цял Лондон се качва на лодчици, закотвени край брега, полюшвани от вълните, че целият град се кани да отплава на карнавал. Уайтхол, блеснал в сребриста светлина, е като обвит в паяжини, усеща се как около уличните лампи кръжат мушици; толкова е горещо, че хората спират да разговарят. А ето тук, в Уестминстър, точно пред вратата на къщата си е седнал един, както по всичко изглежда, пенсиониран съдия, облечен целият в бяло. Един, както по всичко изглежда, завърнал се от Индия англичанин.

Там пък — шумна група жени, които нещо се карат, пияни жени; по-нататък — само един полицай и неясните очертания на къщи, високи къщи, куполести къщи, църкви, парламенти и свирката на параход от към реката, глух, неясен вик. А сто я и нейната, Кларисината улица: таксита завиват откъм ъгъла, както водата завива около подпорите на мост — взаимно се привличат, поне на него така му се струва, защото возят гости за нейния прием, за Кларисиния прием.

Студеният поток на зримите впечатления вече му се изплъзва, сякаш погледът му е чаша, която се е препълнила и ненужният остатък се стича по порцелановите й стени. Мозъкът трябва да се събуди сега. Тялото трябва да се стегне сега, когато влиза в къщата, в осветената къща, чиито врати са отворени, пред която спират автомобили, за да слязат великолепно облечените жени; душата трябва да се напрегне, за да издържи. Той отвори голямото острие на джобното си ножче.

Луси се втурна презглава надолу но стълбите, след като само бе отскочила до салона, тук да приглади калъфка, там да оправи стол, да спре за секунда и да си представи как всеки, който влезе в стаята, ще си каже колко е чисто тук, излъскано, поддържано, щом види красивите сребърни предмети, месинговите прибори за камината, новите калъфки за столовете, жълтите завеси, на шарки; измери всичко с критичен поглед; чу глъч; гостите вече идват; трябва да хвърчи!

Ще дойде и министър-председателят, каза Агнес; така чула, каза тя, когато занесла подноса с чашите в трапезарията. Със или без министър-председателя, какво значение има това? За мисис Уокър поне нямаше значение, особено в този вечерен час, когато се намираше сред всичките тези чинии, тенджери, цедки, тигани, желирани пилета, съдове за сладолед, изрязани корички хляб, лимони, супници и купи за пудинг, които, колкото и усърдно да ги миеха, сякаш затрупваха и нея, и кухненската маса, и столовете, а в това време огънят пламтеше и бумтеше, електрическите лампи светеха ослепително и вечерята още не беше сложена. И мисис Уокър си знаеше само едно, със или без министър-председател, това за нея няма никакво значение.