Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

— Но този шум! — възкликна тя. — Този шум!

— Знак за успеха на един прием! — И след като се поклони учтиво с глава, професорът деликатно се оттегли.

— Той знае всичко на този свят за Милтън — каза Клариса.

— Така ли? — попита Хътън, който щеше да имитира професора из целия Хампстед 28; професора по Милтън; професора по умереност; професора, който деликатно се оттегля. Но тя трябва да поговори с онези двама гости, каза Клариса, с лорд Гейтън и Нанси Блоу.

Не че те допринасяха видимо за шума. Застанали един до друг пред жълтите завеси, те не разговаряха (видимо). След малко щяха да отидат другаде, все двамата мата заедно; но никога, при никакви обстоятелства, нямаха кой знае какво да си кажат. Изглеждаха, и толкоз. Това бе достатъчно. Изглеждаха чисти, здрави, тя с лице като кайсиев цвят от пудрата и грима, а той, изжулен, измит, с поглед на орел, така че нито една топка не би му се изплъзнала, нито един удар не би го изненадал. Той отвръщаше на удара, отскачаше, безпогрешно, незабавно. Муцуните на понитата трепереха, когато дърпаше юздите. Той имаше своите ордени, фамилни гробници, знамена, провесени в параклиса у дома му. Имаше своите задължения; арендатори; майка и сестри; целия ден бе прекарал в „Лордс“ и двамата говореха тъкмо за това — крикет, роднини, филми. — когато мисис Далауей дойде при тях. Лорд Гейтьн страшно много я харесваше. Както и мис Блоу. Намираха я за очарователна.

— Много мило, великолепно е, че дойдохте! — каза Клариса.

Тя обичаше лордовете; обичаше младежта, а Нанси, чиито изключително скъпи дрехи бяха проектирани от най-големите моделиери в Париж, се държеше така, сякаш тялото й някак си само се е раззеленило.

— Мислех, че ще има танци — каза Клариса. Защо младите хора не умеят да разговарят. И за какво им е? Викат, прегръщат се, разхождат се, стават призори; носят захар на понитата; целуват и милват муцунките на прелестните кученца; или пък, умирайки от жега, се гмурват във водата и плуват. Но огромните възможности на английския език, неговата способност да предава чувства (на същата възраст тя и Питър биха спорили по цели нощи), не са за тях. Те още от млади стават прекалено сериозни. В компания са безкрайно приятни, но сами вероятно са доста скучни.

— Колко жалко! — възкликна тя. — Надявах се, че ще има танци.

Изключително мило е от тяхна страна, че са дошли. Но как да има танци! Стаите са претъпкани с народ. Ето че идва и старата леля Хелена, наметната с шал. Уви, тя ще трябва да се раздели с тях — с лорд Гейтън и с Нанси Блоу. Идва леля й, старата мис Пари. Защото мис Хелена Пари не беше починала; мис Пари бе жива. Тя минаваше осемдесетте. Сега се качваше бавно по стълбите с помощта на бастун. Поставиха я да седне в едно кресло (Ричард се бе погрижил за това). Винаги водеха при нея хора, които са били в Бирма през седемдесетте години. Но къде е Питър? Някога те двамата бяха такива добри приятели. Защото при споменаването на Индия или дори Цейлон очите й (само едното бе стъклено) бавно се избистряха, ставаха по-тъмносини, съзираха не човешки същества — ти нямаше сърдечни спомени, нито горди илюзии за вицекрале, генерали, въстания, — а орхидеи, това виждаше тя, и планински проходи, и самата себе си как изкачва самотен връх през шейсетте години на гърба на някой кули; или как слиза, за да изкорени няколко орхидеи (изумително красиви, такива не е виждала дотогава), които после рисуваше с водни бои; несломима англичанка, която се раздразваше, ако нещо, да речем, войната, когато една бомба падна пред самата й врата, отклонеше мисълта й от орхидеите и от нейната собствена фигура, пътуваща в Индия през шейсетте години — ето го и Питър.

— Ела да поговорите с леля Хелена за Бирма — каза Клариса.

Но той цяла вечер не е разменил и една дума с нея!

— Ще говорим по-късно — каза Клариса и го поведе към леля Хелена с белия шал и бастуна.

— Питър Уолш — обяви Клариса. Името не и говореше нищо.

Клариса я бе поканила. Тук е уморително и шумно; но Клариса я бе поканила. И тя дойде. Колко жалко, че те — Ричард и Кларнса — живеят в Лондон. За здравето на Клариса би било по-добре да живеят на село. Но Клариса винаги е обичала да се движи сред обществото.

— Той е бил в Бирма — каза Клариса.

Оо! Тя не се стърпя да не спомене какво бил казал Чарлс Дарвин по повод на нейната книжка за орхидеите в Бирма.

(Клариса трябваше да поговори с лейди Брутън.) Без съмнение тази нейна книжка за орхидеите и Бирма вече е забравена, но до 1870 година била претърпяла три издания, обясни тя на Питър. Сега вече си го спомняше. Беше идвал в Бъртън (и я бе оставил в салона, без да й каже и дума, спомни си Питър Уолш, през онази нощ, когато Клариса се върна, за да го покани да карат лодка).