— Ричард е много доволен от обяда — каза Клариса на лейди Брутьн.
— Ричард ми оказа огромна помощ — отвърна лейди Брутън. — Помогна ми да напиша едно писмо. А вие как сте?
— Чудесно! — каза Клариса (лейди Брутъи мразеше, когато жените на политиците боледуват).
— Ето го и Питър Уолш! — възкликна лейди Брутън (защото никога не можеше да измисли за какво да говори с Кларнса; макар да я харесваше. Тя има прекрасни качества, но те двете — лейди Брутън и Клариса — нямат нищо общо помежду си. Може би щеше да бъде по-добре, ако Ричард се бе оженил за жена с по-малко чар, която обаче би му помагала повече в работата. Той бе изпуснал шанса си да влезе в Кабинета).
— Ето го Питър Уолш! — повтори тя, когато вече се ръкуваше е този прелестен грешник, с този толкова надарен човек, които можеше да си създаде име, но (вечно заплетен в някоя женска история) не успя, както и, разбира се, със старата мис Пари. Забележителна възрастна дама!
Лейди Брутън застана до креслото на мис Пари като пременен в черно гренадир призрак и покани Питър Уолш на обяд; сърдечно, но без празни приказки, тьй като не си спомняше абсолютни нищо за флората и фауната на Индия. Тя, естествено, е ходила там; гостувала е на трима вицекрале; намира, че някои от чиновниците индийци са рядко приятни хора; но в какво трагично положение е сега Индия. Министър-председателят току-що говорил с нея за това (старата мис Пари, сгушена в своя шал, не се интересуваше за какво в говорил с нея току-що министър-председателят) и лейди Брутъи би желала да узнае мнението на Питър Уолш, защото той идва направо от извора, и тя ще посъветва със Сампсън да се срещне с него, защото всичко това наистина не и дава сън нощем, цялото това безумие, би казала дори, това злодеяние, тъй като тя все пак е дъщеря на воин. Наистина вече е стара и за много работи не я бива. Но нейният дом, нейната прислуга, добрата и приятелка Мили Бръш — той помни ли я? — просто молят да бъдат използувани, стига да могат, стига да могат да помогнат, казано накратко. Защото тя никога не говори за Англия, но този остров на мъже, тази скъпа земя е в кръвта й (дори и без да е чела Шекспир) и ако е възможно жена да носи шлем и да стреля с лък, да води войски в атака, непоколебимо справедлива да властвува над варварски орди и накрая да лежи безноса под герба си в някоя църква или да се превърне в затревена могилка върху някой девствен хълм, то тази жена е Милисънт Брутън. Препятствувана от своя пол, а и от неспособността си да разсъждава логически (за нея бе невъзможно да напише писмо до „Таймс“), тя винаги мислеше на първо място за империята и поради близостта си с тази въоръжена богиня бе добила своята войнишка осанка, своето грубовато държане, ето защо човек не би могъл да си представи, че дори в смъртта си тя ще се раздели със земята или че ще витае из територии, над които, образно казано, е спряло да се вее националното знаме. Да не остане англичанка дори сред мъртвите — не, не! Невъзможно!
Това да не е лейди Брутън? (която навремето познаваше). Това да не е Питър Уолш, но побелял? Така се запита лейди Росетър ( която се казваше Сали Ситън). А това с положителност е старата мис Пари — старата леля, която толкова се сърдеше, когато тя оставаше за по-дълго в Бъртън. Никога няма да забрави как тичаше гола по коридора, а после мис Пари пращаше да я извикат! Ето я и Клариса! О, Клариса!
Сали я хвана под ръка.
Клариса спря при тях.
— Сега не мога да остана, но ще дойда по-късно — каза. — Почакайте — каза тя на Питър и Сали. Което значеше, че те трябва да почакат, докато всичките тези хора си отидат.
— Ще дойда пак — каза тя на своите стари приятели Сали и Питър, които се ръкуваха, а Сали, вероятно спомнила си миналото, се смееше.
Но нейният глас бе изгубил предишната си пищност; очите и не блестяха както някога, когато тя пушеше пури, когато притичваше съвършено гола по коридора, за да си вземе гъбата, а Елън Аткинс питаше, ами ако я срещне някой от господата? Но всички й прощаваха. Една нощ отмъкна цяло пиле от килера, защото била гладна; пушеше пури в стаята си; забрави една безценна книга в лодката. Но всички я обожаваха (с изключение може би на татко). Заради нейната топлота; заради жизнеността и — тя рисуваше, пишеше.
Старите жени от селото и до днес все я питаха за „вашата приятелка с червената пелерина, която винаги беше толкова весела“. Тя бе обвинила Хю Уитбред, тькмо него ли (а, ето го там и Хю, нейния стар приятел, говори с португалския посланик), че я бил целунал в пушалнята, като наказание за твърдението й, че жените трябва да получат избирателни права. Нали тези грубияни, мъжете, си имат, бе казала. И Клариса си спомни колко трябваше да я увещава да не го разобличава пред всички на вечеря, което тя бе в състояние да направи със своята дързост, своето безразсъдство, своята мелодраматична склонност винаги да бъде в центъра на вниманието и да прави сцени, и всичко това, мислеше си Клариса тогава, ще свърши с някоя страхотна трагедия; с нейната смърт; с нейното мъченичество; а ето че тя най-неочаквано се бе омъжила за един плешив мъж с голяма бутониера, който, казват, притежавал памучни фабрики в Манчестър. И бе родила петима синове!
Читать дальше