Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

— Имам петима синове! — каза Сали.

Господи, господи, колко се е променила! Тази майчина нежност, но и майчиният егоизъм. Двамата се бяха видели за последен път, спомни си Питър, сред обления в лунна светлина карфиол: листата са „като от суров бронз“, бе казала тя с привичната си склонност към художествено изразяване; и бе откъснала една роза.

Разхождала се бе с него през онази ужасна нощ, след сцената край чешмата; той трябваше да хване влака в полунощ. Боже мой, тогава дори бе плакал!

Това е негов стар навик, отварянето на джобното ножче, мислеше си Сали, винаги щом е развълнуван, отваря и затваря джобното си ножче. Те двамата, тя и Питър Уолш, бяха много, много близки някога, когато той бе влюбен в Клариса и когато по време на един обяд стана онази грозна, нелепа сцена заради Ричард Далауей. Тя нарече Ричард „Уикам“. Защо да не нарече Ричард „Уикам“? Как побесня Клариса! И впрочем оттогава двете престанаха да дружат, за последните десет години се бяха виждали не човече от пет-шест пъти. А Питър Уолш бе заминал за Индия и доколкото бе чула, се бил оженил несполучливо, но не знаеше дали има деца и сега не смееше да го попита, защото той се бе променил. Изглеждаше доста съсухрен, но по-мил, това се усещаше и тя изпитваше най-топли чувства към него, защото той бе свързан с нейната младост, още пазеше книжката на Емили Бронте, която й бе дал; той искаше да пише. По онова време искаше да пише.

— Написа ли нещо? — попита го тя и разстла ръка, своята силна, добре оформена ръка, върху коляното си — жест, който той си спомняше.

— Нито дума! — отвърна Питър Уолш и тя се разсмя.

Все още е привлекателна, все още е личност, тази Сади Ситън. Но какво ли представлява Росетър? На сватбата си е бил закичен с две камелии в бутониерата — само това знаеше за него Пигър. „Имат хиляди слуги и километри оранжерии“, писа тогава Клариса, или нещо подобно. На Сали сякаш й бе смешно, че притежава всичко това.

— Да, имам десет хиляди на година. — Но не можеше да си спомни дали преди да се платят данъците или след това, защото нейният съпруг — с когото трябва да се запознаеш — каза тя, — когото ще харесаш — допълни, се занимавал с тези неща вместо нея.

А навремето Салн беше от бедна по-бедна. За да дойде в Бъртън, бе заложила пръстена, който Мария Антоанета, май нещо такова, била подарила на прадядо й.

О, да, спомни си Сали: тя все още го пази, пръстена с рубин, който Мария-Антоанета подарила на прадядо й. По онова време тя наистина била без пукната пара и всяко отиване в Бъртън изисквало страхотни икономии. Но гостуванията в Бъртън значели много за нея — благодарение на тях съумяла да запази здравия си разум, толкова нещастна се чувствувала у дома. Ала всичко това вече е минало — отдавна свършило, каза тя. И мистър Пари почина, но мис Пари е още жива. Никога в живота си не се е стъписвал така!, каза Питър.

Бил абсолютно сигурен, че тя е починала. Бракът им май излезе сполучлив?, предположи Сали. А онази красива, сдържана млада жена там, до завесите, онази, в розовата рокля, трябва да е Елизабет.

(Тя е като топола, тя е като река, тя с като зюмбюл, мислеше си Уили Титкоум.) О, колко по-добре се чувствува на село, където може да прави каквото си пожелае! Елизабет бе сигурна, че чува воя на кучето си, горкото. Никак не прилича на Клариса, каза Питър Уолш.

— О, Клариса! — възкликна Сали.

Защото ето какво си мисли Сали Тя дължи извънредно много на Клариса. Навремето двете бяха приятелки, не познати, а приятелки, и тя все още си представя Клариса как се разхожда из къщата, облечена в бяло, прегърнала огромен букет цветя — и до днес тютюневите стръкове й напомнят за Бъртън. Но — дали и Питър го усеща? — на нея нещо не и достига. Какво не й достига? Тя има чар; невероятен чар. Но, честно казано (за нея Питър е стар приятел, истински приятел — какво значение има отсъствието? Какво значение има разстоянието? Често е изпитвала желание да му пише, но после е скъсвала писмото; и все пак знае, че той я разбира, защото хората се разбират и без думи, това човек го осъзнава с възрастта, а тя е вече възрастна, днес следобед ходи в Итън да види синовете си, които са болни от заушки), съвсем честно казано, как можа Клариса да направи такова нещо? — да се омъжи за Ричард Далауей?, човек, който се интересуваше само от спорта и от кучетата си. Стаята букавално замирисваше на конюшна, щом той влезеше. А и всичко това? Тя махна с ръка. Ето го и Хю Уитбред, премина бавно покрай тях, с бялата си жилетка, прозаичен, дебел, сляп за всичко друго освен за собствената си личност и за удобствата си.