Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Лазарус не обърна внимание на нападката ми.

— Защо „не особено вероятен“?

— Защото е такъв. Няма да спорим по въпроса.

— Защото не можеш да го докажеш — възрази той. — Няма свидетелства нито за, нито против, така че как можем да кажем каква е вероятността да съществува? Минерва, сложи и тук въпросителен знак. Идеята наистина притежава достойнства и аз не се съмнявам, че може да се осъществи. Но това е като скоковете с парашут — след като си скочил, вече е късно да размислиш. И така, да се обърнем към другите перспективи, преди да се спрем на тази — дори изброяването им да ни отнеме години.

— Продължаваме, Лазарус.

— Благодаря ти, Минерва.

Лазарус замислено човъркаше по зъбите с нокътя на палеца си. Ние се хранехме, но оттук насетне няма да споменавам прекъсванията за ядене. Колко бяха и как протичаха — гадайте сами, ако така ще ви е по-удобно. Както и речите на Шехерезада, анекдотите на Старейшината бяха насичани по най-различни причини.

— Лазарус…

— Да, синко? Замечтах се… За далечни краища и за момиче, което отдавна го няма. Извини ме.

— Вие бихте могли да помогнете на Минерва в търсенията й.

— Мислиш ли? Малко вероятно. Тя по-добре от мен ще намери игла в купа сено. Впечатлен съм от нея.

— Така е. Но тя се нуждае от данни. А в знанията ни за вас има огромни дупки. Ако ние — аз и Минерва — знаехме над петдесетте професии, които сте практикували, щяхме да отхвърлим няколко хиляди от възможните клетки. Например — били ли сте някога фермер?

— Няколко пъти.

— Така ли? Сега тя вече знае това и няма да ви предложи нищо, свързано със селско стопанство. Макар че сигурно и там ще се намерят неща, които не са ви познати, но това няма да е новина, която съответства на суровите ви изисквания. Защо не съставите списък с нещата, които сте правили?

— Съмнително е, че ще мога да си ги спомня всичките.

— Срещу това нищо не може да се направи. Но написването на списък с нещата, които си спомняте, може да извика и други спомени.

— Уф… нека да помисля. Винаги, щом се окажа на населена планета, първото нещо, с което се захващам, е да изуча законите й. Не за да практикувам… въпреки че няколко години бях адвокат по углавни дела — това беше на Сан Андреас. Човек трябва да знае какви са правилата. Не можеш да обявиш дохода си — или да го скриеш — ако не знаеш каква игра играеш. Много по-безопасно е да нарушаваш закона, ако го познаваш, отколкото поради незнание.

Благодарение на този навик веднъж се издигнах до върховен съдия на една планета — тъкмо навреме, за да си спася кожата. По-точно шията.

Така, да видим: фермер, адвокат, съдия… казах ти, че съм практикувал и медицина. Капитан на най-различни кораби, главно изследователски или емигрантски. Веднъж предвождах и шайка пирати — мошеници, които не би поканил вкъщи да ги запознаеш с родителите си. Бил съм и учител, само че ме изгониха, когато разбраха, че преподавам на децата чистата истина, което се смята за престъпление навсякъде из Галактиката. Участвал съм и в търговията с роби, но като потърпевша страна — бях роб.

Примигнах от смайване.

— Не мога да си го представя!

— За съжаление на мен не ми се наложи да си го представям. Бях свещеник…

Отново го прекъснах:

— Жрец? Лазарус, нали казахте, или намекнахте, че не сте имали религиозни вярвания от какъвто и да било вид?

— Така ли? Но вярата е за паството, Айра; тя само пречи на пасторите. Професор в приемен салон…

— Извинете ме отново. И това ли е някакъв идиоматичен израз?

— А? Да. Мениджър в бордей… впрочем, там аз също така свирех на пиано и пеех. Не се смей, тогава имах хубав глас. Беше на Марс… чувал ли си за Марс?

— Следващата планета след Старата Тера. Сол четири.

— Да. Сега на подобни планети не се обръща внимание. Но това беше, преди Анди Либи да промени нещата. Преди даже Китай да унищожи Европа, но след като Америка престана да се занимава с космоса, заради което именно загазих. Напуснах Земята след онази среща от 2012-а и не се връщах известно време — това ми спести много неприятности, никак не обичам разправиите. Ако срещата беше протекла по друг начин… впрочем, не — когато плодът е узрял, той пада от клона; Съединените щати бяха презрели и изгнили. Никога не бъди песимист, Айра; песимистът греши по-рядко от оптимиста, но оптимистът живее по-весело… но нито единият, нито другият може да спре хода на събитията.

Но ние говорехме за Марс и с какво се занимавах там аз. Сервиране на кафе и кекс… но беше приятно, бях също и охрана. Девойките бяха хубави и беше удоволствие да изхвърлям навън разни мърлячи, които се държаха зле с тях. Така ги изритвах, че изхвърчаха. После ги слагах в черния списък и повече не се вясваха. По един-два подобни случая всяка вечер — и тръгна слух, че Щастливия Шемет иска всички да се отнасят по джентълменски с момичетата, независимо от парите, които са платили.