Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Затова ми остава твърде малко време за основната ми работа — обмислянето на политиката. Целта на моето управление е не само да творя добро, но и да не допускам да се върши зло. Звучи просто, но не е. Например, въпреки че предотвратяването на въоръжени революции явно влиза в задълженията ми по поддържане на реда, отдавна, доста години преди да чуя мнението на Лазарус по въпроса, се усъмних в разумността на решението да депортирам потенциалните революционни лидери. Но симптомът, предизвикал безпокойството ми, беше толкова нищожен, че го забелязах едва след десет години.

За всички тези десет години нямаше нито един опит за покушение над мен.

По времето, когато Лазарус Лонг се върна на Секундус, за да умре, тревожният признак не беше изчезвал от двайсет години.

Това бе зловещо и аз го съзнавах. Ако сред популация от повече от милиард души, толкова задоволени, толкова еднообразни, толкова самодоволни, за две десетилетия не изкласи нито един убиец, значи цивилизацията е сериозно болна, без значение колко здрава изглежда. Когато изминаха десетина години, след като бях забелязал този факт, аз започнах да отделям всеки свободен час за подобни размишления и се питах отново и отново: как би постъпил в подобен случай Лазарус Лонг?

Общо взето знаех как е постъпвал — и затова се реших на миграцията: или да отведа своя народ извън планетата, или сам да я напусна, ако никой не ме последва.

(Като препрочитам написаното, намирам, че звучи сякаш съм се стремял към смъртта си в някакъв мистичен смисъл — просто Кралят трябва да умре . Ни най-малко! През цялото време съм заобиколен от незабележима, но надеждна охрана, чиято природа няма да разкривам. Но без никакво опасение мога да спомена трите основни предпазни мерки: моят външен вид не е известен на публиката; почти никога не се появявам сред хората, а когато го правя — никога не го афиширам. Работата на управляващ е опасна — така и трябва да бъде, — но аз нямам намерение да умирам. И същността на „тревожния симптом“ не е в това, че съм жив, а че няма мъртви убийци. Излиза, че никой не ме мрази достатъчно, та да се пробва. Ужасно. С какво ли съм ги разочаровал?)

Когато клиниката „Хауард“ ме уведоми, че Старейшината се е събудил (напомням, че от негова гледна точка бе изминала само една нощ), аз не само бях нащрек, но също така бях приключил с цялата спешна работа и бях отложил останалата; веднага тръгнах към клиниката. След като ме дезинфекцираха, го заварих да пие кафе и да приключва закуската си.

Той ме погледна и се усмихна:

— Здрасти, Айра.

— Добро утро, дядо.

Бях готов да повторя трогателния спектакъл, който той бе позволил да изнеса, когато се разделяхме „предишната нощ“, но чаках знаци, които да кажат „да“ или „не“ преди устните да се отворят. Въпреки че сред Семействата подобни обичаи са широко разпространени, Лазарус, както винаги, не се съобрази с тях. Така че аз продължих доста предпазливо.

Той ми отговаряше, отдръпвайки се назад толкова незабележимо, че ако не бях тъй наблюдателен, изобщо нямаше да разбера.

— Тук има чужденци, Айра — прошепна тихо той. Веднага млъкнах. Той добави: — Във всеки случай на мен ми изглеждат чужденци. Опитах се да се запозная, но всичко, което разменихме, бяха прости думи, съпроводени с жестове. Но е хубаво да има хора покрай теб вместо онези зомбита… ще се справим. Хей, скъпа! Ела тук, бъди добро момиче.

Той направи знак на един от техниците-подмладители — както винаги дежуреха по двама, тази сутрин бяха мъж и жена. Беше ми приятно да видя, че е изпълнено нареждането ми жената да е облечена с вкус. Тя бе блондинка, грациозна и нелишена от привлекателност за харесващите високи жени. (Аз не че не ги харесвам, но предпочитам жената да може да се побере върху коленете ми… въпреки че напоследък нямам много време за такива занимания.)

Тя се плъзна напред и спря в очакване, усмихната. Беше облечена в нещо трудно за описание — женската мода се променя прекалено бързо, за да мога да я следя, особено в период, когато всяка жена в Нови Рим изглежда се опитваше да се облича различно от останалите. Но каквото и да носеше тя, то беше в подхождащо на очите й преливащо се синьо и плътно прилепваше към тялото й; ефектът беше доста приятен.

— Айра, това е Ищар… Правилно ли го произнесох този път, мила?

— Да, Старши.

— А онзи млад човек ей там е Галахад, ако щеш вярвай. Знаеш ли някои от легендите на Земята, Айра? Ако знаеше какво означава името му, щеше да го смениш. Той е съвършен рицар, така и не постигнал нищо. Но аз се опитвам да си спомня защо лицето на Ищар ми е толкова познато. Скъпа, да не съм бил женен за теб някога? Попитай я, Айра, може да не ме е разбрала.