Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Галахад — сериозно казах аз, — престани да си кривиш лицето, драги. Не можеш да ме уплашиш с напишкващи се бебета. Свикнал съм да ставам през нощта и да успокоявам плачещи дечица още сто години, преди да се родиш. Искам да взема участие в колонизацията, да се оженя отново, да отглеждам деца. Планирах да се върна на Секундус и да уредя работите си, а после да дойда с втората вълна преселници. Но мога да пратя всичко по дяволите и да остана, тъй като някои от вчерашните забележки на Старейшината явно бяха предназначени за мен. Във всеки случай аз ги приех лично… става въпрос за онова… „да се откажеш от всичко и да потеглиш “. Секундус сега е димящ вулкан; старата лисица може във всеки момент да спретне някое кръвопролитие, чиято жертва да стана и аз — просто защото съм сред главните бюрократи. — Въздъхнах дълбоко. — Това, което не разбирам, е: защо съм поканен да остана в дома на Старейшината. Защо?

— Не е заради красивото ти лице — отвърна Галахад.

— Това го знам. Впрочем кучетата не се плашат от него — лице като лице.

— Е, не е прекалено зле. Един пластичен хирург би могъл да направи чудеса. А на тази планета аз съм вторият по майсторство… от двама души. Ще е полезно да попрактикувам, а ти няма какво да губиш.

— По дяволите, драги, не ме разигравай. Отговори на въпроса ми.

— Близначките те харесаха.

— Така ли? Мисля, че са възхитителни. Но мнението на едни неопитни тийнейджърки едва ли има някаква тежест.

— Джъстин, не им позволявай да те будалкат; те са съвсем възрастни, само изглеждат като деца; и са абсолютни копия на нашия прародител. Те притежават неговия талант да вижда вътре в хората и да разпознава лошите. Лазарус им позволява да правят каквото си искат, защото им има доверие. Той знае — ще стрелят само за да убият; иначе оръжието ще си остане в кобура.

Задавих се.

— Искаш да кажеш, че малките пистолети, които носят, не са играчки?

Старият ми приятел Обадия ме погледна така, сякаш съм казал нещо непристойно.

— Какви ги говориш, Джъстин? Лазарус не позволява жените да излизат извън тази къща невъоръжени.

— Защо? Колонията изглежда съвсем мирна. Или съм пропуснал нещо?

— Не. Разузнавателният отряд на Лазарус установи, че на този континент няма едри хищници. Но ние донесохме на планетата много опасна разновидност на един двукрак хищник. Въпреки внимателния подбор Лазарус не смята, че всички тук са ангели. Той не е и търсил ангели: от тях не се получават добри колонисти. Вчера Минерва носеше къса пола, въпреки жегата. Обърна ли внимание?

— Не особено.

— Под нея крие пистолета си. И все пак Лазарус не пуска никъде Минерва сама. Обикновено я охраняват близначките, тъй като тя е само на три години и не умее да стреля като тях. Освен това тя е по-доверчива от тях. А ти как си със стрелбата?

— Средна работа. Започнах да взимам уроци, когато реших да емигрирам. Но нямах достатъчно време да практикувам.

— Опитай се да намериш. Лазарус няма да язди заедно с теб; той се смята отговорен само за жените. Но ако го помолиш, както направихме аз и Айра, той ще те научи на всичко — като се започне от боя с голи ръце и се стигне до разни импровизирани оръжия. За две хиляди години е научил доста мръсни номера. Искаш ли да ти кажа какво се случи с мен? Както знаеш, аз бях книжен плъх; учен, любител на старите книги, никога не бях носил оръжие. После се подмладих, самият аз станах подмладител и намирах още по-малко причини да нося оръжие. Но преди четиринайсет години се запознах с шампиона за всички времена по умение да се оцелее. И какъв е резултатът? Станах силен и горд. Но досега не ми се е налагало да убивам никого. — Галахад изведнъж се усмихна. — Но това е само началото.

— Галахад — казах сериозно, — ето една от причините, заради които се съгласих да изпълня глупавото поръчение на мадам Арабела: исках да узная как я карате тук. Много добре, ще имам предвид съвета ти. Но ти пак не отговори на въпроса ми.

— Добре… аз те познавам отдавна, както и Айра, както и Минерва — въпреки че ти не й повярва веднага. Хамадриад те е виждала, но не те познаваше до снощи. Ищар те знаеше само чрез генетичната ти карта, но бе една от най-силно поддържащите те. Обаче решаващият фактор бе следният: Тамара искаше да станеш член на нашето семейство.

— Тамара?

— Изглеждаш учуден.

— И наистина съм.

— Не разбирам защо. За да дойде тук вчера, тя се уговори да я сменят. Тя те обича, Джъстин. Нима не го знаеш?