Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Беше точно навреме. Защото най-големите ни деца вече бяха пораснали.

Минерва, ти знаеш за генетиката всичко, което е известно на човешката раса. Известно ти е, че Семействата Хауард са се появили в резултат на бракове между близки роднини, на основата на неголям генетичен фонд. Да, дефектните гени с течение на времето се изчиствали, но с цената на раждането на много увредени деца. Трябва да отбележа, че ние все още плащаме тази цена — навсякъде, където има Хауардовци, съществуват и домове за увредени деца. Краят на този процес не се вижда — новите неблагоприятни мутации ще остават незабелязани, докато не се усилят. Такава е цената, която всички живи същества плащат за еволюцията. Може би някога ще се намери и по-лесен път, но преди дванайсет века на Нови начала такъв не ни бе известен.

Младият Зак стана плещест юноша, гласът му се превърна в уверен баритон. Брат му Анди спря да пее сопраното в семейния ни хор, но гласът му все още бе дрезгав. Хелън нямаше да остане дете още много дълго; още не бе дошла първата й менструация, но това събитие можеше да се очаква съвсем скоро.

Двамата с Дора много мислехме как да постъпим, трябваше да вземем сериозно решение. Чудехме се — дали да не се натоварим на фургоните и да поемем обратно през Бастион? Можехме да оставим големите си деца при Меджи или при някой друг и да се върнем с по-малките. Или пък изобщо да не се връщаме. А можехме и шумно да похвалим Щастливата долина с нейната красота и изобилие и да се върнем заедно с група заселници, така че да избегнем подобна криза в бъдеще.

Бях проявил прекален оптимизъм, очаквайки, че след година, две или три ще ни последват и други преселници само защото бях оставил удобен за фургони път след себе си. Но аз не съм от тези, които се ядосват за разлятото мляко, когато са им откраднали коня. Нямаше смисъл да размишлявам какво е можело да стане и какво — не, при положение че трябваше да мисля как да постъпя с порасналите си деца.

Нямаше смисъл да им говоря глупости за „греха“, дори да бях способен на подобно лицемерие — а аз не бях, особено когато става въпрос за деца. Нито пък исках да им пудря мозъците. Може би трябваше да се предам и да позволя на природата да следва древния си път? Да се примиря, че дъщерите ни скоро — много скоро! — ще станат жени на собствените ни синове, и да се приготвя да платим цената? Да очаквам, че някое от десетината ни внучета ще се роди увредено? Нямах достатъчно данни, за да изчисля вероятността с точност, тъй като Дора не знаеше нищо за своя произход. Аз знаех някои неща, но те бяха крайно недостатъчно. Оставаше ни да разчитаме само на древните и абсолютно неточни емпирични правила.

Така че се опитвахме да печелим време.

Прибегнахме до едно друго древно емпирично правило: никога не прави днес това, което можеш да отложиш за утре, тъй като ситуацията може да се подобри.

И така, преместихме се в новата си къща, която още не беше напълно построена, но в която вече имаше спалня за момичетата, спалня за момчетата и стая за нас с Дора, свързана с детската стая.

Не се опитвахме да се самозалъгваме, че ще разрешим проблема лесно. Вместо това се постарахме големите ни деца да разберат в какво точно се състои този проблем, какви са рисковете и защо е по-мъдро да се въздържат. Не забранявахме и на по-малките да слушат обясненията ни, но просто не ги задължавахме да го правят, защото техническите въпроси надхвърляха техните скромни — заради възрастта им — познания.

Дора си спомни какво бе направила двайсет години по-рано за нея Хелън Мейбъри и съобщи, че денят, в който започне първата менструация на малката Хелън, ще бъде обявен за празник в чест на Хелън. Ще го наричаме „Ден на Хелън“ и ще го празнуваме всяка година. Така ще бъде и с Изолда, Андийн и така нататък. Всяко от момичетата ще има свой ден, свой празник.

Хелън нямаше търпение да дочака момента, в който от дете ще се превърне в девойка. Когато след няколко месеца събитието най-сетне настъпи, тя бе на върха на щастието си. Всичките бяхме събудени от викове:

— Майко! Татко! Вижте, случи се! Зак! Анди! Ставайте! Елате да видите!

Дори да я болеше, изобщо не спомена за това. Вероятно наистина не я болеше; нали и самата Дора не изпитваше болки по време на менструация и никой от нас не бе казвал на момичето, че може да очаква подобно нещо. За да не ставам многословен, ще се въздържа от коментари относно теорията, според която подобни болки се дължат на възпитанието. Не мисля, че имам право на собствено мнение по този въпрос; ако той те интересува, можеш да попиташ Ищар.