Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Заселниците бяха сексуално освободени и не се притесняваха от това. Високият интелект винаги е придружен със силна сексуална предприемчивост, а заселниците в щастливата долина бяха преминали през двоен естествен отбор: първо — когато са решили да напуснат Земята, и втория път — когато са поели риска да преминат през Безнадеждния проход. Така че в Щастливата долина живееха наистина такива, които умееха да оцеляват: умни, услужливи, трудолюбиви, толерантни. Позволяваха си да се бият само по необходимост, а не заради дреболии. Сексът е нещо необикновено, но побоищата са глупава работа. Те единствено могат да демонстрират факта, че някой мъж още не е пораснал. Но подобно определение не прилягаше на нито един от заселниците — всички те бяха истински мъже. Те бяха уверени в себе си и нямаха нужда да се доказват. Сред нас нямаше страхливци, крадци, слабаци, грубияни. Разбира се, не броя тези, които се задържаха за малко в колонията; някои от тях умряха, като първите трима, други избягаха, като оня идиот, който се разсърди на съпругата си.

Тези изключително редки случаи на прочистване на колонията отминаваха бързо и без формалности — златно правило, от което се ръководехме дълги години.

В подобно общество безсмислените табута, свързани със секса, не биха могли да съществуват — те нямаше как да попаднат в нашата долина. Естествено, никой не одобряваше връзките между роднини — заселниците не бяха невежи по въпросите на генетиката и контрола на раждаемостта. Към всичко се отнасяха прагматично; никога не съм чувал някой да казва, че инцестът е безобидно нещо без никакви последствия. Е, имаше едно момиче, което се ожени за доведения си брат и роди няколко деца от него — нямам причина да мисля, че не са били негови. Хората си шушукаха, но никой не осъждаше брачната двойка. Бракът във всяка форма бе лична работа на сключилите го партньори и не се нуждаеше от одобрението на обществото. Спомням си, че две млади двойки решиха да обединят фермите си, после направиха пристройка към по-голямата къща, а другата превърнаха в хамбар. Никой не се интересуваше кой от тях с кого спи; всички решиха, че става въпрос за брак между четиримата и че това си е тяхна работа и не засяга никой друг.

За хората в селището брачният договор бе просто развлечение. Лишените от много неща общества на колонисти винаги измислят свои собствени начини на развлечение и сексът винаги е на първо място в списъка. Ние нямахме професионални артисти, нямахме театри, ако не смятаме любителските групи, които създаваха децата ни. Нямахме кабарета, да не говорим за игрални автомати, нямаше периодичен печат, дори книгите бяха страшно малко. И бе напълно естествено срещите в танцовия клуб на Щастливата долина да приключват с нещо подобно на оргия, след като станеше прекалено тъмно, за да може човек да танцува, а децата отдавна си бяха легнали. Какво лошо имаше? Всичко си беше напълно благопристойно; всяка семейна двойка можеше, ако желае, да си остане в собствения фургон, без да обръща внимание на веселието наоколо. Никой за нищо не би ги упрекнал… по дяволите, никой не бе длъжен да посещава тези танци!

Обаче никой не пренебрегваше тези ежеседмични събирания, стига да не беше болен. Особено добре се отразяваха те на младите, които получаваха шанс да се запознаят и да се ухажват помежду си. Предполагам, че много от първите деца на новосъздадените семейства в долината бяха заченати именно след тези танци. От друга страна, никой не би могъл да накара едно момиче да легне с него, ако тя не го желае — поне при нас беше така. Повечето от момичетата се омъжваха на петнайсет или шестнайсет годишна възраст, за малко по-големи от тях момчета. Да се ожениш за пръв път в по-зряла възраст е обичай на големите градове, чужд на културата на заселниците.

Дора и аз? Но, скъпа Минерва, нали вече ти разказах за нас?

(Пропуснато)

… Започнахме да превозваме стоки в същата година, в която се роди Гиби, а Зак беше, ъ… на осемнайсет, мисля… налага ми се постоянно да преобразувам датите на Нови начала в стандартни години. Зак беше по-висок от мен, почти два метра, и тежеше може би около осемдесет килограма, а Анди беше почти колкото него и по размери, и по сила. Реших, че не трябва да отлагам, защото Зак във всеки момент можеше да се ожени, а не бива да изпращам Анди сам с фургона. Айвър беше едва на девет — достатъчно голям, за да помага във фермата, но още малък за подобно пътешествие.

За съжаление не намерих желаещи извън нашето семейство. Тогава в долината живееха около дузина семейства, но те още не бяха живели толкова дълго тук, колкото нас, и засега не се нуждаеха от нищо.