Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Да, Лазарус. Изобщо не се притеснявам заради себе си, старая се заради теб.

— Прелестна моя, винаги си се стремила да ми угодиш. Искаш ли да престана да си боядисвам косите? Тук, в щастливата долина, мога да бъда Хауардовец; заобиколен съм от свои собствени наследници.

— Безразлично ми е, скъпи. Само не прави това заради мен. Ако така ти е по-лесно — все пак си първият заселник — и искаш да изглеждаш малко по-стар — прави го…

— Да, така ми е по-лесно да общувам с другите хора. А да се боядисвам не е трудно и аз дотолкова съм свикнал, че мога да го правя и насън, но… Дора, чуй ме, скъпа. В близките десет години Зак Бригс ще се появи в „Търкулнат долар“, ти видя писмото на Джон. Още не е късно да отидем на Секундус, където от теб отново ще направят младо момиче, ако искаш… И ще можеш да живееш още много години. Може би още петдесет или дори сто.

Дора се забави с отговора.

— Лазарус, държиш ли да направя това?

— Аз ти предлагам, но решението ще вземеш ти, скъпоценна моя. Животът си е твой.

Дора погледна през прозореца.

— Та казваш, повече от половината?

— Да, и процентът на потомците ни спрямо общия брой на жителите на селището непрекъснато се увеличава. Нашите деца се размножават като котки, техните наследници — също.

— Лазарус, ние се заселихме тук преди много, много години. Не искам да напускам нашата долина, не искам да ходя никъде, не искам да изоставям децата ни. И за какво ми е да се връщам вкъщи млада девойка? За да видя, как се раждат нашите праправнуци? Ти беше прав; аз съм си заслужила тези бели коси. И ще си ги нося!

— Именно за това момиче се ожених! Това е моята вечна Дора! — Лазарус вдигна ръка, докосна гърдата й и я погали по зърното. Дора се напрегна, но веднага се отпусна отново. — Знаех, че така ще отговориш, но бях длъжен да те попитам. Скъпа моя, ти не си подвластна на годините и винаги си толкова различна! Там, където другите жени засищат, ти само възбуждаш още по-голям глад. Дора се усмихна.

— Аз не съм Клеопатра, Удроу.

— Това е твоето мнение. Но знаеш ли какво мисля аз? Дългокрака Лил, аз съм срещал хиляди и хиляди жени. Много повече, отколкото ти си виждала. И ще ти кажа, че в сравнение с теб Клеопатра е обикновена домакиня.

— Ласкател — каза нежно тя. — Не се съмнявам само в едно: още не си срещал жена, която да ти е отказала.

— Вярно е, но само защото никога не съм поемал риска да ми бъде отказано. Винаги съм чакал да ми бъде направено предложение. Винаги.

— Значи очакваш предложение? Добре, аз ти правя предложение. А после ще започна да готвя вечерята.

— Не бързай, Лил. Първо възнамерявам да те поваля на това легло и да повдигна роклята ти. После ще проверя имаш ли посивели косми и на други места . Ако имаш, мога да ги махна вместо теб.

— Животно. Негодник. Развратен стар пръч! — Тя възхитено се усмихна. — Предполагам, че повече няма да се занимаваме с издърпване на побелели косми.

— Говорехме за главата ти , прабабо. Но на другото място ти си си млада, както и преди, затова съвсем грижливо ще махнем всичко посивяло сред прекрасните ти кестеняви къдрици.

— Сладък стар пръч! Ако намериш нещо посивяло — нямам нищо против. Но аз се грижа за това място още по-внимателно, отколкото за побелялата си коса. Помогни ми да сваля тази рокля.

— Почакай малко. Тази Дългокрака Лил, най-разгонената кучка в цялата Щастлива долина, вечно бърза! Събличай се, ако искаш, но аз трябва да отида да намеря Лъртън и да му кажа да оседлае Добряка и да отиде да вечеря и да преспи при сестрите си Мари и Лайл. После ще се върна да видя какво става с посивелите къдрици. Страхувам се, че ще закъснеем с вечерята.

— Това не ме притеснява, ако и за теб не е проблем, скъпи.

— Това е моята Лил! Скъпа, в долината няма мъж, по-голям от четиринайсет години, който да не е готов да те сграбчи и да огледа тази твоя долина и при най-малък намек от твоя страна. Синовете ти и зетьовете ти не правят изключение.

— Не е вярно! Пак ласкателства!

— Искаш ли да се обзаложим? Все пак няма нужда да си губим времето с дирене на посивели къдрици. Отивам да кажа на малкия ни син да изчезне за цялата нощ, а когато се върна, искам да носиш само рубините и усмивката си. Тъй като вечеря очевидно няма да има, ще хапнем някаква суха храна, ще вземем едно одеяло, ще се качим на покрива… и ще се наслаждаваме на залеза.

— Да, сър! О, скъпи, обичам те! Продължително или много пъти?

— Ще предоставя този избор на Дългокраката Лил.