Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Дора се усмихна.

— Аз сигурно имам още по-голяма нужда от тези дезодоранти, любими.

— Изобщо не ти трябват, скъпа. Но усмивката — определено да. Виждам, че ще се справим. Трудна е първата крачка. А, да не забравя! Днес — никакви огньове при готвенето.

— Никакви ог… Да, сър.

— Докато не се измъкнем от тази суха местност. И фенерът да не се пали също. Дори ако си изгубила рубините си и не можеш да ги намериш.

— Рубините… Беше много мило от твоя страна, че ми ги подари, Удроу… Но сега с охота бих ги заменила срещу бъчва с вода.

— Не, скъпоценна моя, не си заслужава, защото рубините не тежат нищо, а мулетата няма да се справят с превоза на още една бъчва. Толкова се зарадвах, когато открих при Зак тези рубини. Хубав подарък. Заслужава си човек да поглези една булка. А сега да се погрижим за мулетата.

След като мулетата бяха пуснати на паша, Дора се запита с какво би могла да нахрани мъжа си, без да пали огън. В същото време Смит се зае с издигане на оградата, която не излезе много дълга, понеже не можеше да се направи истински защитен кръг само от два фургона. Наложи се фургоните да бъдат поставени под прав ъгъл един спрямо друг, а после между тях по хипотенузата да се нареди висока и достатъчно здрава ограда от островърхи колове от бакърено дърво, свързани помежду си с онова, което в Нови Питсбърг наричаха въже. Разбира се, тази импровизирана ограда не би била препятствие за един дракон, обаче по тези места нямаше дракони, а на галоперите определено не би им се харесала.

Смит също не я харесваше, но тя беше направена от единствените подръчни материали, които можеха да се намерят на Нови начала. Един сръчен човек спокойно би могъл да я ремонтира при нужда, освен това тя не тежеше много и можеше да бъде изхвърлена без особени съжаления, а не съдържаше и метал. Смит бе купил двата масивни лодкообразни фургона от Нови Питсбърг, като бе платил част от стойността им с железария, достатъчна за направата на друг чифт фургони; железарията бе докарана от няколко светлинни години разстояние от Анди Джей . Нови Питсбърг по-скоро оправдаваше първата част от наименованието си, отколкото втората 68; да, наистина бяха открити находки от желязна руда и въглища, но металодобивната индустрия още не беше развита.

Пилетата, свинята, козите — даже хората — бяха желана плячка за дивите галопери, но нощем, след като козата и козленцата бъдеха прибрани в импровизираната кошара, а кучетата пуснати, Смит донякъде се чувстваше в безопасност, още повече че беше заобиколен и от шестнайсетте пасящи мулета. Разбира се, един галопер би могъл да види сметката на едно муле, но по-скоро мулето би надвило наглия хищник, защото незабавно ще се намесят останалите мулета и ще помогнат на своя другар. Смит си помисли, че като нищо не хората, а техните ездитни животни ще изтребят тези зверове и галоперите ще станат тук същата рядкост като пумата по време на младините му.

А прегазеният от мулешките копита галопер лесно можеше да се превърне в пържола, супа или пушено галоперско месо, да не говорим, че грухтящата мисис Порки би могла да си похапне дреболии от галопер — и всичко това без никакви загуби сред мулетата. Смит не си падаше особено по месото от галопери във всякакъв вид според него то имаше прекалено неприятен привкус. Но и това беше по-добре от нищо, а плячката им позволяваше да икономисват запасите, които носеха със себе си. Дора не споделяше вкусовите му антипатии, защото беше родена тук и от малка се хранеше с такова месо, така че не намираше нищо особено в него — храна като храна.

Смит съжаляваше, че няма време да отиде на лов за онези тревопасни, които бяха естествената плячка на галоперите. И те, също като галоперите, имаха шест крака и наподобяваха уродливите окапи, но месото им беше далеч по-вкусно. Наричаха ги прерийни кози, въпреки че те нямаха нищо общо с козите, но класификацията на фауната и флората на Нови начала все още не беше напреднала кой знае колко — засега заселниците нямаха време за подобен интелектуален разкош. Преди седмица Смит, както си седеше във фургона, като на шега стреля по един прериен козел и още си спомняше колко вкусно и крехко беше месото му. Смит беше решил, че няма да губи време за лов, докато не преминат през Безнадеждния проход, но не би се отказал, ако случайността му предостави подобна възможност. И ето, че май беше извадил късмет…

— Фриц! Лейди Макбет! При мен! — извика той. Кучетата дотичаха и зачакаха нарежданията му. — Скачайте на вишката! Галопер! Прериен козел! Горе!