Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Постой там! — каза Смит. — Великолепно! Дора, ти си най-красивото нещо, което съм виждал през живота си.

Тя го дари с нова сияйна усмивка.

— Не ти вярвам, съпруже мой… но се надявам, че често ще повтаряш тези думи.

— Мадам, аз не умея да лъжа. Казвам го, защото е самата истина. Кажи сега какво беше онова за петлето?

— О! Това извратено малко чудовище! Казвах ти, че сигурно то чупи яйцата! И най-накрая го хванах да кълве две току-що снесени яйца!

— Кралска привилегия, скъпа. Страх го е, че от едно от тези яйца ще се излюпи петле.

— Ще му прекърша вратлето. Ако можех да запаля огън, веднага бих го направила. Скъпи, чудех се какво студено ястие да приготвя, без да отваряме някой от запечатаните пакети, и ми хрумна да смеся натрошени солени бисквити и сурови яйца. Но днес кокошките снесоха само три яйца, а петлето разби двете от тях, снесени от неговите кокошки. Сложих много трева и в двете гнезда. Яйцето от другата страна изобщо не е докосвано. По дяволите! Удроу, защо се ни два петела?

— Поради същата причина, заради която нося два ножа. Любима, след като се доберем до мястото, където ще живеем, и първите ни пиленца се излюпят, ще изчакаме да пораснат малко и едва след като сме сигурни, че сред тях има петле, ще можем да си позволим да изядем пакостника. На някой празник. Но не и по-рано.

— Обаче няма да му позволяваме да чупи яйцата. Е, ще вечеряме сирене и сухари. Освен ако не искаш да отворим някой нов пакет.

— Нека да не бързаме. Фриц и Лейди Мак дебнат за някакъв дивеч. Надявам се да надушат някой прериен козел. Или поне галопер.

— Но аз не мога да сготвя месото. Нали каза…

— Ще го ядем сурово, скъпа. Отрязваме от бут от прериен козел, ситно го накълцваме и мажем върху бисквитите. „Месо по татарски ала Нови начала“. Страшно вкусно. Почти колкото момиче. — Той се облиза.

— Добре. Ако можеш да ядеш такова нещо, ще мога и аз. Но понякога, Удроу, не мога да разбера дали се шегуваш, или си сериозен.

— Прелестна моя, никога не се шегувам, когато става въпрос за храна или за жени; това са свещени теми. — Той отново я огледа от горе до долу. — А като сме заговорили за жени… Жено, казах ти да се облечеш само в рубини. Каква е тази гривна около глезена ти?

— Вие ми подарихте три гривни, сър. Както и пръстени и обеци. И ми казахте да ги „нося всичките“.

— Наистина. А този рубин откъде е?

— Хей! Това не е рубин, това съм аз!

— Изглежда като рубин. Ето още един, абсолютно същия.

— Ах! Може би ще е по-добре да сваля рубините. Само да не ги загубим. Или все пак първо да напоим мулетата?

— Имаш предвид, преди да вечеряме?

— Ъ… да, мисля, че точно това имах предвид. Умираш си да ме дразниш.

— Не говориш много разбираемо, малка Дора. Кажи на чичо Гиби какво точно искаш.

— Аз не съм „малката Дора“. Аз съм Дългокраката Лил, най-разгоненото момиче на юг от Сепарация — ти самият си ми го казвал. Аз се бия, ругая, плюя през зъби. Освен това съм наложница на Лазарус Лонг, Супергероя от Небесата, силен колкото шестима. И ти прекрасно знаеш какво искам, и ако ми докоснеш зърната на гърдите отново, възнамерявам да те поваля и да си го взема насила. Обаче мисля, че все пак ще е по-добре първо да напоим мулетата.

Животът с Дора винаги бе толкова весел, Минерва. И работата не беше само във физическата й красота; по общоприетите стандарти тя не беше красавица, въпреки че за мен тя бе съвършена. Нито пък причината беше в ентусиазма, с който се отнасяше към „ероса“, въпреки че тя наистина беше ентусиазирана и готова по всяко време и не й бе необходим фитил, за да се възпламени. Имаше си умения, които непрекъснато се усъвършенстваха. Сексът е въпрос на опит — като пързалянето с кънки, ходенето по въже или синхронното плуване. Сексът не е инстинкт. Разбира се, животните се съвкупяват по инстинкт, но за да се превърне сексът във висше и ярко изкуство, са необходими интелигентност и търпелива целеустременост. Дора си я биваше в леглото и с всеки изминал ден ставаше все по-добра. Тя се учеше упорито, освободена от кумири и от глупави предразсъдъци, стремеше се да практикува всичко, каквото научеше, и притежаваше духовното качество, превръщащо упражнението на потните тела в нещо свещено.

Но любовта, Минерва, е нещо, което все още продължава, дори когато вече не си разгонен.

Дора беше добра компания във всеки момент и колкото по-трудно ставаше, толкова повече можех да разчитам на нея. Тя се сърдеше за такива неща като разбитите яйца, защото беше отговорна за пиленцата, но нито веднъж не се оплака, че е жадна. Вместо да ме моли да се справя по някакъв начин с петела, тя напрегна мозъка си и разреши проблема сама: затвори всички кокошки при другия петел, после върза хулиганина за крака и направи преграда между клетките; по-малкият петел се озова в изолация и не загубихме повече яйца.