Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Кучетата моментално скочиха върху покрива на предния фургон и седнаха там, като започнаха да оглеждат околността — едното гледаше вляво, а другото — вдясно. Щяха да останат на мястото си, докато не им бъде наредено да слязат. Смит бе платил добри пари за тях, защото знаеше, че получава хубави кучета — лично той бе докарал техните предци от Земята с първата вълна заселници. Той не беше запален кучкар, но смяташе, че старите приятели на човека ще му служат и на други планети също толкова вярно, колкото и на Земята.

Дора беше посърнала от думите на мъжа си, но се поразведри, когато се залови за работа. Обаче докато разсъждаваше какво да сготви при тази липса на избор на продукти и при забраната да се пали огън, тя откри нещо, което я възмути. Положителното в цялата работа обаче бе, че обзелото я негодувание измести всичките й тревоги. Доколкото можеше да се говори за тревоги, защото тя не вярваше, че мъжът й може да претърпи неуспех.

Дора обиколи зад втория фургон, влезе в малката кошара и се насочи към мястото, където мъжът й закрепваше оградата.

— Ах, това досадно петле!

Удроу се огледа.

— Толкова си сладка с тази шапка!

— Освен шапката, нося и ботуши. Искаш ли да научиш какво е направило това отвратително петле?

— По-добре да си поговорим как изглеждаш. Фантастична си. Но въпреки това не ми харесва как си облечена.

— Какво? Скъпи, но тук е такава жега. И щом не мога да се измия, може би една въздушна вана ще премахне лошата миризма.

— Според мен това за лошата миризма си си го внушила — няма такова нещо. Обаче това за въздушната вана не е лоша идея — сега и аз ще се съблека. Обаче къде ти е пистолетът, миличка? Къде ти е коланът с ножа и пистолета? — Той започна да разкопчава панталоните си.

— Ти искаш от мен да нося колана с пистолета дори сега! Когато съм зад оградата? Там, където можеш да ме защитаваш?

— Чаровна моя, това е обикновена предпазна мярка и самодисциплина. — След като свали панталоните си, той закопча на кръста си колана с ножа и пистолета, после смъкна ботушите и ризата, за да остане чисто гол, само с препасан колан и трите оръжия, които по-рано не се бяха виждали заради дрехите. — Толкова години — дори не ми се мисли колко са — никъде не съм се появявал невъоръжен, освен в най-безопасните места. Искам и ти да придобиеш същия навик. И не за известно време, а завинаги.

— Е, добре, аз оставих колана си на седалката — сега ще го взема. Но от мен изобщо не става боец, Удроу.

— Ти стреляш съвсем прилично с иглен пистолет на петдесет метра. И ще стреляш все по-добре и по-добре, докато живееш с мен. И ще се научиш да използваш всичко, което стреля, реже, изгаря или просто оставя синини… Всичко — от двете си ръце до бластера. Погледни ей там, прелестна Дора. — Смит посочи към равнината. — Представи си, че след седем секунди иззад върха на онова възвишени изскочи шайка от дългокоси диваци и се нахвърли върху нас. Мен ме уцелват с копие по крака и падам. И на теб ти се налага да ни защитаваш и двамата. Какво ще можеш да направиш ти, крехкото младо момиче, ако пистолетът ти е останал там, на седалката на фургона?

— Какво ли? — Тя разтвори крака, сложи длани зад главата си и изобрази стойка, която трябва да е била изобретена в райските градини или някъде около оградата им. — Ще направя ето това .

— Да — замислено се съгласи Лазарус, — това щеше да свърши работа, ако те бяха хора. Но не са. И високите, красиви момичета с кафяви очи могат да ги заинтригуват само в качеството си на храна . Глупаво от тяхна страна, но са си такива.

— Да, скъпи — кротко се съгласи тя. — Ще изтичам да си взема пистолета. После ще убия този, който те е ранил и ще се опитам да поваля колкото може повече от тях, преди да ме хванат и да ме изядат.

— Правилно, прелестна моя, точно така. Към оня свят човек трябва да потегли с почетен караул. Ако смъртта е неизбежна, посрещни я с битка. А големината на почетния караул ще определи статуса ти в ада.

— Да, скъпи. Не се съмнявам, че адът ще ми хареса, ако и ти си там. — Тя се обърна и отиде да вземе оръжието си.

— Естествено, че ще бъда там. Къде другаде да съм? Дора, след като си сложиш колана с пистолета, си свали шапчицата и ботушите и си сложи рубините, всичките.

Тя спря, с единия си крак върху стълбичката на фургона.

— Рубините ми, скъпи? Тук, в прерията?

— Дългокрака Лил, аз купих тези рубини заради теб — да ги носиш, и заради себе си — да ти се наслаждавам.

Дора се усмихна. Лицето й, което обикновено бе сериозно, засия, тя се обърна и изчезна във фургона. Върна се бързо — още не бе успяла да си сложи колана с оръжието и рубините, така че ги носеше в ръце, но беше намерила няколко секунди, за да среше дългите си и блестящи кестеняви коси. Изобщо не й личеше, че не се е мила повече от две седмици; това не би могло да намали чаровната й младежка красота. Тя се спря върху стъпалата и му се усмихна.