Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Кръщелникът ми вече не беше дете; той се превръщаше в юноша и топките му вече не служеха само за украшение. Дори да не бе успял досега да изпробва как действат, несъмнено нервничеше и мислеше по въпроса.

През мозъка ми пробягваха всевъзможни варианти; както според общоприетото схващане — погрешно, между другото — през паметта на умиращия преминават картини от отминалия живот. Обаче се взех в ръце и реших да подходя дипломатично към въпроса.

„Джо — попитах, — а кого заключваш през нощта? Либи? Или малкото вълче?“

Машината се изхили.

— Доста дипломатично.

— А ти как би постъпила на мое място, скъпа? Те изглеждаха озадачени. Когато им обясних какво имам предвид, Лита се възмути. Да лишава децата си от взаимната им компания? При положение че те спят заедно още от бебета? И че просто няма възможност всеки да спи в отделна стая? Или аз искам да й предложа да спи в една стая с Либи, а в другата да са Джоузеф-Аарон и Джо? Ако е така, по-добре да забравя.

Минерва, повечето хора не разбират нищо от наука, да не говорим пък за генетиката, която е на последно място в списъка. По онова време вече бяха минали дванайсет века от смъртта на Грегор Мендел, но повечето хора продължаваха да вярват на бабините приказки. Прочее, и в наши дни си е същото.

И така, аз пристъпих към обяснения, като си давах сметка, че Лита и Джо не бяха глупави, а само невежи. Тя веднага ме прекъсна: „Да, да, Аарон, разбира се. Вече съм размишлявала върху възможността Либи да пожелае да се омъжи за Джо-Аарон — а тя ще го пожелае, сигурна съм. И знам, че тук гледат с лошо око на подобни неща. Но е глупаво да се разрушава щастието на децата заради разни суеверия. Така че, ако нещата се развият по подобен начин, решихме, че ще е най-добре да ги преместим в Коломбо или в краен случай в Кингстън. Там ще могат да си сменят фамилните имена и да се оженят, без никой да ги упреква. Естествено, ще ни е мъчно, че живеят толкова далеч, но нямаме намерение да пречим на щастието им.“

— Тя ги е обичала — каза Минерва.

— Да, обичаше ги, скъпа, според точната дефиниция на думата любов. За Лита беше много по-важно да са щастливи децата й, отколкото самата тя. Така че аз се опитах да обясня защо табуто върху брака между брат и сестра не е суеверие, а такъв брак е наистина опасен, независимо че в техния случай всичко се бе оказало наред.

Най-трудно бе да обясня причините. Да започнеш направо със сложността на генетиката, когато разговаряш с хора, дето не са наясно даже с елементарната биология, е все едно да се опиташ да запознаеш с многомерната матрична алгебра човек, който си сваля обувките, за да преброи до двайсет.

Джо се подчини на авторитета ми. Но Лита бе от онези хора, които винаги трябва да знаят всичко, защото в противен случай се ограничават с любезна упорита усмивка и правят това, което са си намислили от самото начало. Лита беше достатъчно умна — над средното равнище, но страдаше от присъщата за демократичните общества заблуда, че личното й мнение е не по-лошо от мнението на всеки друг; докато пък Джо притежаваше аристократичния недостатък да приема без никакво съмнение мнението на авторитета. Не знам коя от двете заблуди е по-патетична; всяка от тях може да те подведе. Обаче напълно разбирах Лита и знаех, че ще трябва да я убедя.

Минерва, как могат да се съберат хиляда години изследвания в едночасов разговор? Лита нямаше представа дори, че организмът й произвежда яйца, тоест яйцеклетки. Напротив, тя бе сигурна, че не е така — та нали беше приготвяла яйца хиляди пъти — пържени, бъркани, варени и така нататък. Обаче тя слушаше, а аз се потях — имах на разположение само молив и лист хартия, а се нуждаех от обучаваща машина по генетика.

Но аз не се предавах, чертаех схеми, опитвах се да опростя прекалено сложните проблеми, докато не реших, че те са усвоили идеята за гените, хромозомите, редукцията на хромозомите, чифтовете гени, доминантните и рецесивните белези, и че от лошите гени се получават увредени деца. А Лита беше чула още от най-ранната си възраст някои неща за увредените деца — от по-възрастните робини — така че престана да се усмихва.

Попитах ги дали още играят карти. Без особена надежда, тъй като знаех, че нямат време за подобни неща. Но Лита донесе няколко колоди от детската стая. Картите бяха най-обикновени, от онези, които тогава се използваха на Лендфол: петдесет и шест карти от четири бои, червени купи и кари, черни пики и трефи. Демонстрирах старинната симулация с използване на случайни ходове, която е позната на всеки начинаещ генетик: играта „Да си направим здраво бебе“ — нея я играят и децата на Секундус, и то когато още не са пораснали достатъчно, за да се заинтересуват от половите сношения.