Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— Ще ида да разговарям с Чард — отсече Страйк.

Болката и страхът го правеха гневен: страх, че ще трябва да се откаже от протезата и отново да се върне към патериците, към забодения нагоре крачол, взиращите се очи, хорското съжаление. Мразеше твърдите пластмасови седалки в болничните коридори, вмирисани на дезинфектант; ненавиждаше момента, когато изваждаха дебелия му медицински картон, започваха да го съветват да смени протезата, да дава покой на крака си, да го обгрижва, сякаш бе болно дете, което трябваше да води навсякъде със себе си. В сънищата си той не беше еднокрак; в сънищата си беше цял.

Поканата на Чард беше неочакван подарък и той възнамеряваше да се възползва. Имаше много въпроси към издателя на Куин. Самата покана бе извънредно странна. Той искаше да чуе причината, поради която Чард го привикваше чак в Девън.

— Ти чу ли ме? — попита Робин.

— Какво?

— Казах, че мога аз да те закарам.

— Не можеш — изтърси безцеремонно Страйк.

— Защо?

— Трябва да си в Йоркшър.

— Пътувам от Кингс Крос утре вечер в единайсет.

— Снегът ще е ужасен.

— Ще тръгнем рано. Или — сви рамене Робин — можеш да отложиш срещата с Чард. Само че прогнозата за идната седмица също е лоша.

Трудно му бе да премине от неблагодарност към противоположното отношение със стоманения сиво-син поглед на Робин, прикован в него.

— Ами добре — изрече сковано той. — Благодаря.

— Тогава отивам да избера кола — заяви Робин.

— Хубаво — процеди Страйк през стиснати зъби.

Според Оуен Куин жените нямаха място в литературата; той, Страйк, също хранеше своите тайни предубеждения, ала какъв избор имаше с това болящо коляно и липсата на коли автоматик?

В пет часа на следващата сутрин Робин, увита в шал и с дебели ръкавици, се качи на един от първите влакове на метрото за деня с коса, блестяща от снежинките в нея, малка раница през рамо и пътна чанта, в която бе поставила черната рокля, палто и обувки, нужни й за погребението на госпожа Кънлиф. Не смееше да разчита, че ще успее да се прибере до къщи след пътуването до Девън и обратно, а възнамеряваше да иде право на Кингс Крос, след като върнеше автомобила на компанията за коли под наем.

Седнала в почти празния влак, тя анализира чувствата си за предстоящия ден и констатира, че са смесени. Възбудата бе преобладаващата емоция, защото бе убедена, че Страйк има отлична причина да разпита Чард, която не търпеше отлагане. Робин бе привикнала да се доверява на преценката и предчувствията на шефа си — едно от нещата, които безумно дразнеха Матю.

Матю… Пръстите на Робин в черната ръкавица стиснаха здраво дръжката на пътната чанта до нея. Продължаваше да лъже Матю. Робин бе искрен човек и никога през деветте години, откакто бяха заедно, не го бе лъгала или поне не доскоро. Някои бяха лъжи, изразяващи се в премълчаване. В сряда Матю я бе попитал по телефона какво е правила в службата си този ден и тя му поднесе кратка и силно редактирана версия на дейностите си, като пропусна отиването им със Страйк до къщата, където бе убит Куин, обяда в „Албион“ и разбира се, вървенето по моста на станцията „Уест Бромптън“ с тежката ръка на Страйк преметната през раменете й.

Ала имаше и директни лъжи. Предишната вечер я беше попитал, също както бе сторил Страйк, не е ли по-разумно да си вземе почивен ден и да хване по-ранен влак.

— Опитах се — бе му отговорила. Лъжата се изплъзна с лекота от устните й, преди да е успяла да обмисли. — Няма никакви места. Сигурно заради лошото време. Вероятно хората предпочитат да пътуват с влак, отколкото да рискуват с колите си. Ще трябва да се примиря с нощното пътуване.

„Ама какво друго можех да кажа — мислеше си Робин, докато наблюдаваше в тъмните стъкла отражението на напрегнатото си лице. — Та той щеше да вдигне врява до небето.“

Истината беше, че тя искаше да иде в Девън; искаше да помогне на Страйк; искаше да се отдели от компютъра си и да разследва въпреки тихото удовлетворение, което извличаше от компетентното си администриране на бизнеса. Нима имаше нещо лошо в това? Матю така мислеше. Не на това бе разчитал. Държал бе тя да постъпи в отдел „Човешки ресурси“ на рекламната агенция за два пъти по-висока заплата. Лондон беше толкова скъп. Матю искаше по-голям апартамент. Тя се опасяваше, че я мъкне на гърба си…