Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

Отбеляза с облекчение, че поне Робин умееше да шофира. Сестра му Луси бе разсеяна и ненадеждна зад волана. Шарлот винаги бе карала своя лексус по начин, който причиняваше на Страйк физическа болка: минаваше с висока скорост на червен светофар, пушеше, бъбреше по мобилния си телефон, разминаваше се на сантиметри от велосипедисти и отворени врати на паркирани коли… Откакто вайкингът се бе взривил около него на онзи черен път, Страйк се притесняваше силно да го вози шофьор, който не е професионалист.

След дълго мълчание Робин каза:

— Отзад в раницата има кафе.

— Какво?

— В раницата… има термос. Прецених, че е по-добре да не спираме, ако не се налага. Има и бисквити.

Чистачките работеха и си проправяха път между падащия върху стъклото сняг.

— Ти си истинско чудо, дявол го взел — каза той и цялата му резервираност се стопи.

Не беше успял да закуси, защото безплодните усилия да си постави протезата, а после да търси безопасни за крачола на панталоните си и да се смъкне по стълбите му бяха отнели двойно повече време, отколкото си бе отделил. Против волята си Робин не успя да сдържи лека усмивка.

Страйк си сипа кафе и изяде няколко бисквити, а с намаляването на глада му възхищението от умелото шофиране на Робин се увеличаваше.

— Какво кара Матю? — попита той, докато преминаваха по виадукта „Бостън Манър“.

— Нищо — отвърна Робин. — Нямаме кола в Лондон.

— Да, няма нужда — каза Страйк, а пред себе си отбеляза, че ако някога дадеше на Робин заплатата, която заслужаваше, можеха и да си позволят кола.

— Какво се каниш да питаш Даниъл Чард? — поинтересува се Робин.

— Много неща — отвърна Страйк и бръсна трохите от тъмното си сако. — Преди всичко дали се е бил отказал от Куин и ако да, по каква причина. Умът ми не побира как би могъл Куин, при всичкото му малоумие, да се осмели да напада човека, държал в ръцете си прехраната му, който при това е имал средствата да го разсипе от съдебни искове.

Известно време Страйк подъвка бисквита, преглътна и добави:

— Освен ако Джери Уолдгрейв не е прав и Куин не е претърпял нервен срив, та в това си състояние е бичувал в романа си всички, които според него са били виновни за слабите му продажби.

Робин, която беше дочела „Bombyx Mori“ предишния ден, докато Страйк обядваше с Елизабет Тасъл, се усъмни:

— Не е ли писането му твърде смислено за човек с нервен срив?

— Синтаксисът си е наред, но малко ще са онези, които няма да се съгласят, че съдържанието е направо налудничаво.

— Другите му романи са много подобни.

— И все пак никой не е чак толкова откачен като „Bombyx Mori“ — отбеляза Страйк. — И „Грехът на Хобарт“, и „Братята Балзак“ имат сюжет.

— Този също има.

— Дали? Или малкият поход на Бомбикс е просто удобен начин да се отправят куп атаки към различни хора?

Снегът се бе усилил, когато отминаха отклонението за „Хийтроу“, заприказвани за гротескни елементи в романа; посмяха се малко на нелепата логика и разните чудатости. Дърветата от двете страни на магистралата бяха като посипани с тонове пудра захар.

— Може би Куин се е родил с четиристотин години по-късно — подхвърли Страйк, като продължаваше да гризе бисквити. — Елизабет Тасъл ми каза за пиеса с главен мотив отмъщение от епохата на Джеймс I, в която има отровен скелет, предрешен като жена. Май някой го изчуква и умира. Не е толкова далеч от Фалос Импудикус, който се кани да…

— Недей — спря го Робин с лек смях и потръпна.

Ала Страйк не млъкна заради протеста й, нито от чувство на отвращение. Докато говореше, нещо се обади дълбоко в подсъзнанието му. Някой му бе говорил… бе споменал… ала мигновено проблесналата мисъл потъна, както изчезва рибка в заблатен вир.

— Отровен скелет — промърмори Страйк, като се опитваше да улови изплъзващия се спомен, ала безуспешно.

— Снощи довърших и „Грехът на Хобарт“ — съобщи Робин, докато изпреварваше бавен приус.

— Умираш си да се самонаказваш — подхвърли Страйк и се пресегна за шеста бисквита. — Мислех, че книгата не ти е харесала.

— Никак дори, и не стана по-добра. Цялата е за…

— Хермафродит, който е бременен и абортира, защото дете би попречило на литературните му амбиции.

— Ти си я чел!

— Не, това Елизабет Тасъл ми го каза.

— В нея има кървав чувал — каза Робин.

Страйк погледна изкосо бледия й профил, сериозното изражение, с което наблюдаваше пътя пред себе си, и местещите й се от време на време очи към страничното огледало.