Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

Робин се върна в колата десет минути по-късно.

— Няма страшно — изрече задъхано. — Момченцето е добре, било е в детска седалка. Шофьорът на камиона е окървавен, но в съзнание…

— А ти добре ли си?

— Да, нищо ми няма. Само се уплаших да не видя мъртво дете.

— Ами хубаво тогава — каза Страйк и пое дълбоко дъх. — Къде си се научила да шофираш така, дявол го взел?

— Изкарах няколко курса за напреднали — сви рамене Робин и отметна мократа коса от очите си.

Страйк се втренчи в нея.

— Кога е било това?

— Скоро след като напуснах университета. Бях… Преживявах трудно време и не излизах много. Беше идея на татко. Винаги съм обичала колите. Беше нещо, с което да се занимавам — каза тя, като закопча колана си и включи двигателя. — Понякога, когато си отивам у дома, ходя във фермата да се упражнявам. Чичо ми има широк празен терен, където ме пуска да карам.

Страйк все така се взираше в нея.

— Сигурна ли си, че не искаш да изчакаме малко, преди да…

— Не искам. Дадох им името и адреса си. Трябва да продължаваме.

Тя смени скоростите и плавно излезе на платното. Страйк не можеше да откъсне очи от спокойния й профил; погледът й отново бе прикован към пътя, а ръцете — уверено и спокойно отпуснати върху кормилото.

— Виждал съм по-лошо каране от дефанзивни шофьори в армията — каза й. — Онези, които возят генерали и са специално обучени да изведат колата под обстрел. — Погледна назад към заплетените автомобили, напълно преградили шосето. — Още не ми побира умът как успя да ни измъкнеш от онова там.

Заплахата от катастрофа не бе предизвикала сълзи у Робин, ала при тези думи на похвала и възхищение, внезапно се притесни, че е на път да се разплаче. С голямо усилие потисна това чувство, преобрази го в лек смях и подхвърли:

— Нали си даваш сметка, че ако бях натиснала спирачка, щяхме да поднесем и да се забием право в цистерната.

— Да — отвърна Страйк и също се засмя. — Не знам защо го казах — излъга.

Въпреки за малко избегнатото пътно произшествие, Страйк и Робин влязоха в града Тивъртън в Девъншър малко след дванайсет часа. Робин последва инструкциите на сателитния навигатор, мина покрай тихи провинциални къщи с дебел пласт искрящ сняг върху покривите, през приятен малък мост над река с цвят на кремък и край неочаквано величествена църква от шестнайсети век, за да се озове в далечния край на града пред двойна електрическа порта, дискретно разположена встрани от пътя.

Красив млад филипинец, обут в галоши и с прекалено голямо палто, се опитваше да я отвори ръчно. Когато видя ленд крузъра, направи знак на Робин да свали стъклото си.

— Замръзнала е — обясни кратко. — Изчакайте за момент, моля.

Поседяха така пет минути, докато той най-сетне успя да размрази крилата на портата и изрина част от непрестанно трупащия се сняг, за да им позволи да се отворят.

— Да ви закараме ли до къщата? — предложи Робин.

Той се намести на задната седалка до патериците на Страйк.

— Приятели на господин Чард ли сте?

— Той ни очаква — отвърна уклончиво Страйк.

Минаха по дълга виеща се частна алея, като ленд крузърът се движеше леко по скриптящия сняг, натрупан през нощта. Лъскавите тъмнозелени листа на рододендроните, обрамчващи алеята, бяха отказали да понесат своя товар от сняг, тъй че подходът бе изцяло в черно и бяло: стени от гъста зеленина, скупчена около насипаната като с бяла пудра пътека. Пред очите на Робин заиграха малки искрици. Беше минало дълго време от закуската й, а Страйк, разбира се, беше изял всичките бисквити.

Усещането й като от морска болест и известно чувство за нереалност си остана, щом слезе от тойотата и обхвана с поглед Тайбарн Хаус, която се издигаше край тъмен горист участък, притиснат плътно към едната й фасада. Масивната продълговата сграда пред тях беше преустроена от авантюристичен архитект: едната половина на покрива бе заместена със стъкло, а другата бе покрита със соларни панели. Докато гледаше нагоре към мястото, където конструкцията ставаше прозрачна и скелетът й се открояваше на светлосивото небе, замайването на Робин се усили. Напомни й кошмарната снимка от телефона на Страйк — стъкления купол и светлината, под които лежеше обезобразеният труп на Куин.

— Добре ли си? — попита я загрижен Страйк.

Тя беше много бледа.