Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— Вината е моя — каза Страйк на Чард, когато издателят отново се върна при него. И наистина се чувстваше виновен. — Изядох всичката храна, която беше приготвила за пътуването.

— Ненита ще й даде нещо — подхвърли Чард. — Да седнем, какво ще кажете?

Страйк го последва покрай мраморния ангел, който се отразяваше размазано в лъснатия дъсчен под, и двамата се отправиха на четирите си патерици към края на помещението, където черна желязна печка с дърва разпръсваше приятна топлина.

— Страхотна къща — каза Страйк, като се отпусна на един от по-големите кубове от черна кожа и сложи патериците до себе си.

Комплиментът беше неискрен; той предпочиташе утилитарно удобство, а домът на Чард бе изцяло повърхностна показност.

— Да, сътрудничих си тясно с архитектите — отвърна Чард с кратък проблясък на ентусиазъм. — Има още ателие — посочи към друга дискретна двойна врата — и басейн.

Той също седна и протегна пред себе си крака в плътния медицински ботуш.

— Как се случи? — попита Страйк, като кимна към счупения крак.

Чард посочи с края на патерицата си към спираловидната стълба от метал и стъкло.

— Сигурно е боляло — отсъди Страйк, като огледа височината й.

— Шумът от счупването се разнесе из цялата къща — обясни Чард със странно задоволство. — Не ми беше идвало на ума, че можеш да го чуеш. Чай ли искате, или кафе?

— С удоволствие бих пил чай.

Страйк видя Чард да настъпва със здравия си крак малка месингова пластина до себе си. И ето че Мани отново се показа от кухнята.

— Чай, ако обичаш, Мани — поръча Чард с подчертана топлота, иначе отсъстваща в маниера му.

Младежът пак се скри, все така нацупен.

— Това връх Сейнт Майкълс ли е? — попита Страйк, като посочи към малка картина край печката.

Беше наивистична творба, изработена като че върху дъска.

— На Алфред Уолис е — съобщи Чард с нова искрица на ентусиазъм. — Каква простота на формите… семпло и наивно. Баща ми го познаваше. Уолис се зае сериозно с рисуване чак след като навърши седемдесет. Познавате ли Корнуол?

— Отраснал съм там — отговори Страйк.

Ала на Чард му бе по-интересно да говори за Алфред Уолис. Отново спомена как художникът открил истинското си призвание късно в живота и се зае да коментира творбите му. Пълната липса на интерес на Страйк към темата остана незабелязана. Чард не беше привърженик на контакта с очи. Погледът на издателя се местеше от картината към други места по тухлените стени и само случайно се плъзваше върху Страйк.

— Току-що сте се върнали от Ню Йорк, нали? — попита Страйк, когато Чард млъкна, за да си поеме дъх.

— Да, бях на тридневна конференция — отвърна той и искрицата ентусиазъм угасна. Оставяше впечатление, че повтаря заучени фрази, като каза: — Трудни времена. Навлизането на електронните средства за четене промени правилата на играта. Вие четете ли? — попита той Страйк от упор.

— Понякога — отвърна Страйк.

В апартамента му имаше омачкано томче на Джеймс Елрой, което се канеше да дочете от четири седмици, но в повечето вечери бе твърде уморен, за да се съсредоточи. Любимата му книга лежеше в един от неразопакованите му кашони с вещи на площадката; беше двайсетгодишна и той не бе я отварял от дълго време.

— Нужни са ни читатели — промърмори Даниъл Чард. — Повече четящи и по-малко пишещи.

Страйк потисна импулса да отговори: Поне от един пишещ се отървахте.

Мани се появи отново, понесъл прозрачен поднос от стъклопласт на крачета, който постави пред работодателя си. Чард се наведе напред да налее чая във високи бели порцеланови чаши. Страйк си отбеляза наум, че неговите кожени мебели не издаваха дразнещи звуци като канапето в офиса му, но пък от друга страна, сигурно бяха десет пъти по-скъпи. Опакото на дланите на Чард беше все така болезнено изприщено като на фирменото парти. На силната светлина на горното осветление, скрито под надвесения втори етаж, мъжът изглеждаше по-възрастен, отколкото от разстояние — може би на около шейсет, ала тъмните, дълбоко разположени очи, хищният нос и тънките устни бяха красиви посвоему в своята суровост.

— Забравил е млякото — отбеляза Чард, като огледа подноса. — С мляко ли го пиете?

— Да — отговори Страйк.

Чард въздъхна, но вместо да натисне металната пластина на пода, се изправи върху здравия си крак и патериците и се отправи към кухнята, като остави Страйк замислено загледан след него.

Онези, които работеха при Даниъл Чард, намираха Чард особен, макар Нина да го бе описала като проницателен. Невъздържаните му гневни изблици по повод „Bombyx Mori“ се бяха сторили на Страйк като реакцията на свръхчувствителен човек с лоша преценка. Припомни си лекото усещане за неловкост у множеството, докато Чард мънкаше речта си на празненството по случай кръглата годишнина на издателството. Странен човек, мъчен за разгадаване…