Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

Страйк вдигна очи нагоре. Снегът падаше върху прозрачния покрив над мраморния ангел. Стъклото трябва да бе подгрявано, за да не се задържат преспи на него, заключи той. В съзнанието му се върна споменът за Куин, изкормен и овързан, изгорен и гниещ под големия сводест прозорец. Също като Робин направи неприятна асоциация с високия стъклен таван на Тайбарн Хаус.

Чард се появи от кухнята и прекоси пода на патериците си, като внимателно крепеше в ръка каничка с мляко.

— Сигурно се чудите защо ви помолих да дойдете тук — каза Чард, след като се беше настанил и всеки най-сетне бе отпил от чая си.

Страйк се постара да си придаде отзивчиво изражение.

— Нужен ми бе човек, на когото да се доверя — продължи Чард, без да изчака отговора на събеседника си. — Някой извън фирмата.

Стрелна много бързо Страйк и после отново заби поглед в безопасна посока към своя Алфред Уолис.

— Според мен — продължи Чард — аз съм единственият, който осъзнава, че Оуен Куин не е работил сам. Имал е съучастник.

— Съучастник? — повтори най-сетне Страйк, осъзнал, че Чард очаква отговор.

— Да — разпалено потвърди Чард. — О, да. Стилът на „Bombyx Mori“ е на Оуен, ала се е намесил и друг. Някой му е помагал.

Жълтеникавата кожа на Чард беше поруменяла. Той стискаше и поглаждаше дръжката на едната си патерица.

— Мисля, че полицията би се заинтересувала, ако това може да бъде доказано — каза Чард, като съумя да погледне Страйк право в лицето. — Ако Оуен е убит поради написаното в „Bombyx Mori“, един съучастник не би ли носил наказателна отговорност?

— Наказателна отговорност? — повтори Страйк. — Мислите, че съучастник е убедил Куин да включи материал в книгата с надеждата трето лице да си отмъсти чрез убийство?

— Аз… не съм сигурен — намръщи се Чард. — Може и да не е очаквал да се случи точно това, но със сигурност е възнамерявал да всее хаос.

Кокалчетата му побеляха от стискането на патерицата.

— Кое ви кара да мислите, че Куин се е ползвал от помощ? — попита Страйк.

— Оуен не би могъл да знае някои от нещата, които се намекват в „Bombyx Mori“, освен ако не му е подадена информация — заяви Чард, този път втренчен в каменния ангел.

— Мисля, че основният интерес на полицията към един сътрудник — бавно изрече Страйк — ще се изчерпва в това, че той или тя биха могли да ги отведат до убиеца.

Това беше истината, но бе и начин да припомни на Чард, че един човек бе загинал при гротескни обстоятелства. Ала самоличността на убиеца явно не бе от първостепенен интерес за Чард.

— Така ли смятате? — попита смръщен той.

— Да — потвърди Страйк. — Така смятам. Сътрудник би бил интригуващ за тях, ако е в състояние да хвърли светлина върху по-неясните пасажи в романа. Една от теориите, които полицията неизбежно ще разследва, е дали някой не е убил Куин, за да го спре да разкрие нещо, което е намекнал в „Bombyx Mori“.

Даниъл Чард се взираше безизразно в Страйк.

— Да. Не бях… Да.

За изненада на Страйк, издателят се надигна с помощта на патериците си и взе да крачи напред-назад, като се поклащаше върху тях в пародиен вариант на първите плахи физиотерапевтични упражнения, които Страйк бе правил преди години в болницата „Сели Оук“. Сега Страйк забеляза, че той е в много добра физическа форма и под копринените му ръкави личат яки бицепси.

— В такъв случай убиецът… — подхвана Чард и после рязко се тросна: — Какво? — отправил поглед над рамото на Страйк.

Робин беше влязла откъм кухнята вече с много по-добър цвят на лицето.

— Простете — пророни тя и спря на място притеснена.

— Това е поверителен разговор — отсече Чард. — Не, съжалявам. Бихте ли се върнали в кухнята, моля?

— Аз… добре — отвърна стъписана Робин, а също и обидена, както забеляза Страйк.

Хвърли към него поглед в очакване да се намеси, но той остана мълчалив.

Когато летящата врата се затвори след Робин, Чард процеди ядосано…

— Ето че си изгубих мисълта. Съвсем я изгубих…

— Казвахте нещо за убиеца.

— Да. Да — избъбри Чард силно нервиран и подзе движението си напред-назад, като се полюляваше върху патериците. — Убиецът, в случай че е знаел за съучастника, би могъл да погне и него. И може би вече му е хрумнало — допълни Чард повече на себе си, отколкото на Страйк, вперил поглед в скъпите дъски на пода си. — Може би това обяснява… Да.

От малкия прозорец на стената най-близо до Страйк се виждаше само тъмният силует на гората до къщата; бели снежинки падаха сънливо на черния фон.