Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— И той не изглеждаше ли ядосан?

— Каза ми: „Последната дума ще е моя, Даниъл. Последната дума ще е моя“.

— Как изтълкувахте това?

— О, Майкъл е прочут убиец — подхвърли Чард с лека усмивка. — Може да разнищи всеки жив човек с пет добре подбрани… Като казвам „убиец“ — сам се прекъсна Чард, комично разтревожен, — естествено, имам предвид в литературния…

— Естествено — успокои го Страйк. — Приканихте ли Фанкорт да се присъедини към вас в съдебен иск срещу Куин?

— Майкъл презира съдилищата като средство за компенсация при такива въпроси.

— Познавали сте покойния Джоузеф Норт, нали? — вметна небрежно Страйк.

Мускулите по лицето на Чард се стегнаха: маска под тъмнеещата кожа.

— Това беше много отдавна.

— Норт е бил приятел на Куин, нали?

— Аз отхвърлих романа на Джо Норт — каза Чард. Тънките му устни се раздвижиха беззвучно. — Това направих, нищо повече. Половин дузина други издатели сториха същото. Беше грешка в търговско отношение. Той имаше известен успех след смъртта на автора. То се знае — добави пренебрежително, — според мен Майкъл, кажи-речи, го пренаписа.

— И Куин се засегна, че сте отхвърлили романа на приятеля му?

— Да, така беше. Вдигна голям шум за това.

— Ала все пак е дошъл в „Роупър — Чард“.

— Нямаше нищо лично в отхвърлянето ми на романа на Джо Норт — отсече Чард с все по-зачервяващо се лице. — В крайна сметка Оуен го разбра.

Настана още една неловка пауза.

— И тъй… когато сте нает да откриете… престъпник от този род — с видимо усилие промени темата Чард, — съдействате ли си с полицията, или…

— О, да — отвърна Страйк, припомнил си скептично враждебността, която напоследък срещаше от полицията, но пък възхитен, че Чард така удобно му бе подал реплика. — Имам чудесни контакти в Централното управление. Вашите движения, изглежда, не им дават причина за загриженост — каза той с леко натъртване на местоимението „вашите“.

Провокативната хлъзгава фраза постигна пълен ефект.

— Полицията е следила моите движения?

Чард го изрече като уплашено момченце, неспособен дори да се престори на хладнокръвен.

— Е, нали знаете, няма как всеки описан в „Bombyx Mori“ да не стане обект на наблюдение от полицията — подхвърли небрежно Страйк и отпи от чая си. — Всичко, което сте правили след пети, когато Куин си е тръгнал от жена си, вземайки книгата със себе си, ще представлява интерес за тях.

За огромно удовлетворение на Страйк Чард започна мигом да преговаря действията си на глас, очевидно за свое собствено успокоение.

— Ами аз не знаех нищо за романа чак до седми — заяви той и отново впери поглед в пострадалия си крак. — Бях тук, когато Джери ми се обади… Тръгнах право за Лондон, Мани ме закара. Прекарах нощта у дома, Мани и Ненита могат да го потвърдят… В понеделник се срещнах с адвокатите си в службата, говорих с Джери… Същата вечер бях на вечеря с близки приятели в „Нотинг Хил“ и отново Мани ме закара до къщи… Във вторник се прибрах по-рано, защото сутринта в сряда летях за Ню Йорк. Останах там до тринайсети… На четиринайсети цял ден си бях у дома… на петнайсети…

Мънкането на Чард премина в мълчание. Може би беше осъзнал, че няма съвършено никакъв смисъл да се обяснява пред Страйк. В погледа, който стрелна към детектива, внезапно се бе появила предпазливост. Чард бе искал да си купи съюзник; Страйк отгатваше, че той изведнъж бе осъзнал как подобни отношения могат да бъдат нож с две остриета. Страйк не се тревожеше. Спечелил бе от разговора повече, отколкото очакваше; отказ от наемането му сега щеше да му струва само пари.

Мани влезе с лека стъпка.

— Искаш ли обяд? — попита отсечено той.

— След пет минути — отвърна Чард с усмивка. — Първо трябва да се сбогувам с господин Страйк.

Мани се оттегли все така безшумно на обувките си с гумени подметки.

— Цупи се — поясни Чард с леко неудобство. — Не им харесва тук. Предпочитат Лондон.

Той вдигна патериците си от земята и се изтласка в изправена позиция. Страйк стори същото, но с по-голямо усилие.

— А как е… ъ-ъ… госпожа Куин? — попита Чард, досетил се малко късно да покаже приличие, докато се поклащаха като странни трикраки животни към външната врата. — Тя беше едра червенокоса жена, нали?

— Не — отвърна Страйк. — Слаба. Прошарена.

— О, значи, друга съм видял — промърмори Чард без особен интерес.

Страйк спря пред летящите врати, водещи към кухнята. Чард също спря и се понамръщи.

— Боя се, че ме чака работа, господин Страйк…